Окото на котката

Все пак беше странна. Нямаше процеп за карта. Не беше предвидена възможност за набиране на координати. Влезе и я разгледа по-внимателно. Имаше само едно-единствено странно копче на червени и бели петънца. Без да се замисля, протегна показалец и го натисна.

Наметало от дъги се завъртя пред очите му и изчезна. Огледа се. Нищо не се бе променило. Не се беше пренесъл никъде. И все пак…

Бледа светлина заливаше каньона сега, сякаш отгоре светеше пълна луна. Само че луна нямаше.

Отново погледна към кабината и за първи път забеляза табелката отстрани. На нея пишеше „СВЯТ НА ДУХОВЕТЕ“. Сви рамене и се отдалечи. Не личеше да се е променило друго освен светлината.

След около двайсет крачки се извърна и погледна назад. Кабината беше изчезнала. Зад него се извисяваше горичката, лишена от всякакво неестествено присъствие. Вдясно водата блестеше, течението я къдреше на малки вълнички. Падащият върху нея дъжд сякаш се спускаше със забавено движение и приличаше повече на плътна мъгла, отколкото на порой. А следващата проблеснала светкавица изглеждаше като стилизирана фигура, гравирана върху небесната твърд.

Сега пред него ясно се очертаваше пътеката, която трябваше да следва. Стъпи върху нея и докато крачеше, вятърът на пресекулки пееше напътствена песен.

Движеше се бързо и приближаваше завой на каньона. После тръгна по-бавно, тъй като склонът стана по-стръмен и тесен. При една извивка на пътя се спусна към широка козирка, след това отново забърза по своята пътека.

Когато сви зад завоя, забеляза отпред и вдясно от себе си очертанията на човешка фигура, застанала на отсрещния бряг на потока, съвсем в края на издигната ивица земя, която продължаваше под водата. Беше мъж, изглеждаше някак познат и обгърнат от светлина, в която Били забеляза нещо смущаващо.

Приближи се по-бавно, защото мъжът се взираше право в него. За момент не беше сигурен как да се обърне към него, понеже не успяваше да си спомни обстоятелствата, при които се бяха запознали, а и срещата му се струваше странна. После паметта му внезапно се пробуди, но мъжът вече го бе поздравил.

Той спря и отвърна на поздрава.

— Далеч си от дома си — каза сетне, — от мястото, където те срещнах едва завчера — да пасеш овце в планините.

— Вярно е — отвърна мъжът, — защото същата вечер умрях.

Студени тръпки полазиха по гърба на Били.

— Нищо не съм ти сторил — изрече той. — Защо се връщаш да ме тревожиш?

— Не съм се върнал, за да те тревожа. Всъщност изобщо не съм се връщал. Ти сам намери пътя насам. Това променя нещата. Аз няма да ти навредя.

— Не разбирам.

— Казах ти да следваш криволичеща пътека — каза старият певец — и виждам, че си го направил. Много криволичещ е бил пътят ти. Това е добре.

— Не съвсем — отвърна му Били. — Моето чинди продължава да ме следва по петите.

— Твоето чинди свърна надясно вместо наляво — тръгна по лъжливата следа в Каньона на черната скала. За известно време си в безопасност.

— Това все пак е нещо — каза Били. — Може би ще успея да го постигна отново.

— Може би. Но какво точно правиш?

— Следвам диря.

— И тя те доведе до тук. Мислиш ли, че се срещнахме случайно?

— Досещам се, че не. Ти знаеш ли защо се срещнахме?

— Зная само, че бих искал да те науча на една стара песен, даваща сила.

— Чудесно. Ще приема всякаква помощ, която мога да получа. — Били хвърли поглед назад към пътя. — Макар да се надявам все пак, че тя не е прекалено дълга.

— Не е — отговори старият певец. — Сега слушай внимателно, защото мога да ти я изпея само три пъти. След четвъртото изпяване започва да действа.

— Разбирам.

— Много добре. Ето я и песента…

Старецът започна да пее песен за викане на Икне’ецо, която Били чу, разбра и научи до третото изпяване. След като певецът свърши, той му благодари, а после попита:

— Кога трябва да използвам тази песен?

— Ще разбереш — отвърна старецът. — Следвай своя криволичещ път.

Били се сбогува с него и продължи по северния склон. Помисли дали да не погледне назад, но този път се въздържа. Вървеше през искрящия каньон, образи от други светове и преживявания в различни градове изплуваха и се сливаха с картините наоколо, докато на това място сякаш целият му живот започна да се разтапя и да се смесва в едно цяло. Но и всички натрупани чувства също се завъртяха в обща вихрушка и емоционален бял шум обгради Били.

Мина покрай множество изправени камъни, всеки от които като че ли имаше собствено лице с отворена уста, пееща песните на вятъра. Всички бяха неподвижни, но от далечния край на групата нещо се отдели, излезе от тълпата и се приближи.

Беше мъж, много познат мъж, който с усмивка се облегна на последния вятърен певец. Беше облечен по последна мода, имаше стилно подстригана коса и ръце с добре поддържан маникюр.

— Здравей, Били. — Каза го на английски. Гласът беше неговият.

Тогава осъзна, че това е самият той — такъв, какъвто щеше да стане, ако не се бе върнал на това място.

— Прав си. Аз съм твоята сянка — каза другият. — Аз съм онази твоя част, която ти реши да пренебрегнеш, да отхвърлиш, когато избра да се върнеш към индианското наметало, защото се страхуваше да бъдеш мен.

— Щеше ли да ми харесва, ако бях теб?

Мъжът сви рамене.

— Така мисля. Време и случайност — това е всичко. С Дора в крайна сметка щяхте да се преместите в някой голям град, след като за собствено удовлетворение ти докажеше колко свободен си станал. Пое риска на случайността и се провали. Ако беше успял, щеше да тръгнеш в моята посока. Време и случайност. Разстояние от двайсет сантиметра. Животът се определя от подобни неща.

— Значи според теб излиза, че дори да бях доказал колко съм освободен, пак нямаше да съм истински свободен?

— Какво означава да си свободен? — Около главата на другия заигра слаба зелена светлинка. — Предполагам, да пребродиш всички верни пътеки. А ти сам се ограничи. Аз съм път, важен път, по който ти не тръгна. Можех да бъда част от тебе, спасителна част, но ти ме отблъсна, защото се гордееше, че винаги си прав.

Усмихна се отново и Били забеляза, че зъбите му са станали животински.

— Познах те — каза тогава Били. — Ти си моето чинди, моето истинско чинди, нали така?

— Дори да съм — отвърна другият — и ти да ме смяташ за зло, правиш го по съвсем погрешни причини. Аз съм твоята отхвърлена същност. Нито по-добра, нито по-лоша, просто неосъществена. Ти ме призова много отдавна, като избяга от част от себе си. Не можеш да унищожиш нищото.

— Хайде да видим. — И Били вдигна лазерната пушка със скосената цев и натисна спусъка.

Припламналата светлина премина през двойника му без никакво видимо въздействие.

— Не е този начинът да се справиш с мен — отбеляза другият.

— Тогава върви по дяволите! Защо изобщо трябва да се справям с тебе?

— Защото мога да те унищожа.

— Тогава какво чакаш?

— Все още не съм достатъчно силен. Така че продължавай да бягаш, продължавай да затъваш в първичното — колкото по-назад се връщаш, толкова повече ще нараства силата ми. После, когато се срещнем отново… — Другият изведнъж се отпусна на ръце и крака и заприлича на Котката. Единственото му