Върна се на мястото, откъдето се бе изкачил, и започна да се спуска.
Рамото го болеше. Освен това дъждът се сипеше върху лицето му, един камък го бодеше в гърба. Известно време не чувстваше нищо друго и чак после осъзна, че тези усещания означават едно: жив е.
Айрънбеър отвори очи. Прожекторът на Йелоуклауд лежеше наблизо и осветяваше един сипей.
Извърна глава и видя самия Йелоуклауд. Той седеше, облегнал гръб на един камък, изпружил крака пред себе си. С двете си ръце се държеше за лявото бедро.
Айрънбеър вдигна глава, протегна ръка, облегна се на лакът.
— Жив съм. — И седна. — Ти как си?
— Кракът ми е счупен — отвърна Йелоуклауд. — Над коляното.
Айрънбеър стана, отиде до прожектора, вдигна го и пак се обърна към Йелоуклауд.
— Лошо — приближи се той. — Не можеш да се движиш дори на куц крак.
Клекна до него.
— Не знам точно как е най-добре да постъпим — рече той.
— Имаш ли някакво предложение?
— Вече се обадих за помощ. Портафонът ми не е повреден. Ще пристигнат и ще доведат лекар. Ще ме измъкнат оттук на носилка, ако се наложи. Не се тревожи. Ще се оправя.
— Защо все още сме живи?
— Според мен звярът не сметна, че си заслужава да ни убива. За него бяхме просто досадници, от които трябва да се отърве.
— Това показва колко сме важни в действителност, не мислиш ли?
— Не се оплаквам. Слушай, край стената има сухи клонки. Би ли донесъл няколко наръча? Искам да запаля огън.
— Разбира се. — Айрънбеър тръгна да изпълни поръчката. — Чудя се докъде е стигнала онази твар.
— Не можеш ли да разбереш?
— Засега не искам да се доближавам до нея. Тя може да вреди и само с мозъка си.
— Смяташ да тръгнеш след нея ли?
— Стига да измисля начин да я проследя.
Йелоуклауд се усмихна, обърна глава и посочи с брадичка:
— Отправи се натам.
— Аз не съм следотърсач като теб.
— Че не ти и трябва. Онзи звяр е достатъчно тежък и бяга съвсем открито. Нищо работа. Пък и ни най- малко не го е грижа дали някой от нас знае накъде се е запътил. Вземи прожектора. Ще можеш да виждаш отпечатъците.
Айрънбеър донесе наръч съчки и се върна да потърси още. Когато дойде и с втория куп, Йелоуклауд вече беше стъкнал огъня.
— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита Айрънбеър.
— Не. Тръгвай спокойно.
Айрънбеър метна оръжието си на рамо и взе прожектора. Когато обходи с лъча каньона, лесно забеляза следите.
— Вземи и това — подаде му Йелоуклауд портафона.
— Добре. Отивам да се опитам още веднъж.
— Може би трябва да се целиш в окото.
— Може би. Довиждане.
— Успех.
Айрънбеър се обърна и тръгна. Водата беше тъмна, говореше на език, който той не разбираше. Пътят беше чист. Следите — огромни.
Върви покрай виещата се стена на каньона. Вятърът пее, поривите му връхлитат като побеснели над ширналия се тук поток и издигат вихрушки от блеснали капки. Другата страна е по-закътана, но червеният път минава близо до тази стена и сега тръгва нагоре. Вълничките сякаш носят скални рисунки. Отпечатъци от лапата на коварната твар. Покрити със скреж кости край следата. Заек. Изгорял хоган, вътре — зелена светлина. Място на смъртта. Да отмести очи. Да побърза напред. Сияние на кристал. Стената е покрита с ивица сняг, пухкав като перце. Следата продължава да криволичи. Дотам, докъдето стига погледът. Кой сега е плячката?
Спира да пийне вода там, където в потока се влива ручей. Изгарящо-ледена вода с вкус на скала и на пръст. Към него се движи пелена от мъгла, а в нея, край южносин пламък, се виждат маскирани танцьори. Земни ритми. Превърнал се е в дим, понесъл се по своя път, безмълвен и безлик, устремен да се слее с мястото, откъдето избликват и пулсират вибрациите на земния танц. И да се изгуби в него.
Бели и меки, поглъщащи всичко звуци — както оттам, където бе тръгнал на лов за онзи гарлет някога, много отдавна…
Танцьори вляво, танцьори вдясно, танцьори, пресичащи пътя му. Дали изобщо го забелязват, така невидим и приличен на дух, когато минава покрай тях по все тъй ярката, все тъй червена пътека, начертана на земята като че с огън и кръв?
Един танцьор се приближава, понесъл нещо, покрито с тъкана кърпа на старинни шарки. Той спира, защото танцьорът с едно движение препречва пътя му и протяга предмета право към него. Свалят покривалото и под него се показват две ръце. Вглежда се в тях. Този белег близо до основата на левия палец… Неговите собствени ръце.
Когато ги разпознава, те се издигат и започват да кръжат пред него, сякаш Били прикрива лицето си с тях. Усеща ги като ръкавици в периферията на аурата си. С тях е одирал кожи на дивеч, сражавал се е, галил е косите на Дора…
Оставя ги да паднат от двете му страни. Хубаво е да си ги върне. Танцьорът се отдалечава. Били се завърта като снежна вихрушка и продължава по своята следа.
