Върна се на мястото, откъдето се бе изкачил, и започна да се спуска.

* * *

Рамото го болеше. Освен това дъждът се сипеше върху лицето му, един камък го бодеше в гърба. Известно време не чувстваше нищо друго и чак после осъзна, че тези усещания означават едно: жив е.

Айрънбеър отвори очи. Прожекторът на Йелоуклауд лежеше наблизо и осветяваше един сипей.

Извърна глава и видя самия Йелоуклауд. Той седеше, облегнал гръб на един камък, изпружил крака пред себе си. С двете си ръце се държеше за лявото бедро.

Айрънбеър вдигна глава, протегна ръка, облегна се на лакът.

— Жив съм. — И седна. — Ти как си?

— Кракът ми е счупен — отвърна Йелоуклауд. — Над коляното.

Айрънбеър стана, отиде до прожектора, вдигна го и пак се обърна към Йелоуклауд.

— Лошо — приближи се той. — Не можеш да се движиш дори на куц крак.

Клекна до него.

— Не знам точно как е най-добре да постъпим — рече той.

— Имаш ли някакво предложение?

— Вече се обадих за помощ. Портафонът ми не е повреден. Ще пристигнат и ще доведат лекар. Ще ме измъкнат оттук на носилка, ако се наложи. Не се тревожи. Ще се оправя.

— Защо все още сме живи?

— Според мен звярът не сметна, че си заслужава да ни убива. За него бяхме просто досадници, от които трябва да се отърве.

— Това показва колко сме важни в действителност, не мислиш ли?

— Не се оплаквам. Слушай, край стената има сухи клонки. Би ли донесъл няколко наръча? Искам да запаля огън.

— Разбира се. — Айрънбеър тръгна да изпълни поръчката. — Чудя се докъде е стигнала онази твар.

— Не можеш ли да разбереш?

— Засега не искам да се доближавам до нея. Тя може да вреди и само с мозъка си.

— Смяташ да тръгнеш след нея ли?

— Стига да измисля начин да я проследя.

Йелоуклауд се усмихна, обърна глава и посочи с брадичка:

— Отправи се натам.

— Аз не съм следотърсач като теб.

— Че не ти и трябва. Онзи звяр е достатъчно тежък и бяга съвсем открито. Нищо работа. Пък и ни най- малко не го е грижа дали някой от нас знае накъде се е запътил. Вземи прожектора. Ще можеш да виждаш отпечатъците.

Айрънбеър донесе наръч съчки и се върна да потърси още. Когато дойде и с втория куп, Йелоуклауд вече беше стъкнал огъня.

— Мога ли да направя още нещо за теб? — попита Айрънбеър.

— Не. Тръгвай спокойно.

Айрънбеър метна оръжието си на рамо и взе прожектора. Когато обходи с лъча каньона, лесно забеляза следите.

— Вземи и това — подаде му Йелоуклауд портафона.

— Добре. Отивам да се опитам още веднъж.

— Може би трябва да се целиш в окото.

— Може би. Довиждане.

— Успех.

Айрънбеър се обърна и тръгна. Водата беше тъмна, говореше на език, който той не разбираше. Пътят беше чист. Следите — огромни.

* * * Вятърът заплита тревите. Снегът се плъзга по земята. Вихрушката шества из планината и вдига прах.         Скалите звънтят високо в планината, зад мъглата. Слънчевата светлина изтича като вода от пукната стомна. Още сме живи. Заснежената земя се изплъзва от вихрения вятър. Още сме живи.

Върви покрай виещата се стена на каньона. Вятърът пее, поривите му връхлитат като побеснели над ширналия се тук поток и издигат вихрушки от блеснали капки. Другата страна е по-закътана, но червеният път минава близо до тази стена и сега тръгва нагоре. Вълничките сякаш носят скални рисунки. Отпечатъци от лапата на коварната твар. Покрити със скреж кости край следата. Заек. Изгорял хоган, вътре — зелена светлина. Място на смъртта. Да отмести очи. Да побърза напред. Сияние на кристал. Стената е покрита с ивица сняг, пухкав като перце. Следата продължава да криволичи. Дотам, докъдето стига погледът. Кой сега е плячката?

Спира да пийне вода там, където в потока се влива ручей. Изгарящо-ледена вода с вкус на скала и на пръст. Към него се движи пелена от мъгла, а в нея, край южносин пламък, се виждат маскирани танцьори. Земни ритми. Превърнал се е в дим, понесъл се по своя път, безмълвен и безлик, устремен да се слее с мястото, откъдето избликват и пулсират вибрациите на земния танц. И да се изгуби в него.

Бели и меки, поглъщащи всичко звуци — както оттам, където бе тръгнал на лов за онзи гарлет някога, много отдавна…

Танцьори вляво, танцьори вдясно, танцьори, пресичащи пътя му. Дали изобщо го забелязват, така невидим и приличен на дух, когато минава покрай тях по все тъй ярката, все тъй червена пътека, начертана на земята като че с огън и кръв?

Един танцьор се приближава, понесъл нещо, покрито с тъкана кърпа на старинни шарки. Той спира, защото танцьорът с едно движение препречва пътя му и протяга предмета право към него. Свалят покривалото и под него се показват две ръце. Вглежда се в тях. Този белег близо до основата на левия палец… Неговите собствени ръце.

Когато ги разпознава, те се издигат и започват да кръжат пред него, сякаш Били прикрива лицето си с тях. Усеща ги като ръкавици в периферията на аурата си. С тях е одирал кожи на дивеч, сражавал се е, галил е косите на Дора…

Оставя ги да паднат от двете му страни. Хубаво е да си ги върне. Танцьорът се отдалечава. Били се завърта като снежна вихрушка и продължава по своята следа.

Вы читаете Окото на котката
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату