Окото на котката

победи.

— Звярът е прекрасен — произнесе Айрънбеър. — Тази шия… окото… то прилича на скъпоценен камък…

— Мъртъв е — каза Фишър. — Почакай, докато проверя. Ще ти кажа откъде да се изкатериш навън. Ще изпратим някой да те прибере.

— Но къде е Сингър?

— Смятам, че знае как да се погрижи за себе си. Сега е в безопасност. Ще се появи, когато е готов. Имай търпение.

— Ще тръгна след него.

— Какво? Защо?

— Не зная. Наречи го чувство. Искам да видя този човек — след всичко, което се случи.

— Как възнамеряваш да го намериш?

— Започвам да хващам цаката на следотърсачеството. Не мисля, че ще е особено трудно.

— Цялата история свърши, а това място е опасно.

— Досега следата на Сингър минаваше през безопасни участъци. Освен това разполагам с телефон.

— Ти май също си превъртял!

— Не се безпокой за това.

Айрънбеър се извърна, вдигна очилата си, нагласи ги да пропускат само видимите лъчи и тръгна по следите на Сингър.

— Мисля да те оставя за малко — каза Фишър. — Ще отида да кажа на останалите. Освен това ми е нужна почивка.

— Правилно.

Айрънбеър пое на север. За момент му се стори, че чува локомотивна свирка и си спомни за баща си. Огромни снежинки изпълваха въздуха. Омота шала около носа и устата си и продължи да крачи напред.

Мърси Спендър,

когато чу новината,

отвори бутилката с джин, която бе донесла,

и си наля силно питие,

докато си свирукаше „Рок на вековете“ през цялото време;

чувстваше как отговорността отпада,

отправяше благодарности,

решаваше кои книги да прочете

и какво да изплете

по време на лечението си;

помоли се с дума-две

за душата на Уолтър Сандс,

когото внезапно

забеляза в чашата пред себе се

да поклаща глава;

— почивай в мир — изрече тя

и с пуфтене пресуши питието,

а когато отиде да си налее второ,

чашата се счупи без причина,

на нея много й се доспа,

реши да си запази сериозната разпивка

за следващия ден

и сънят й беше неспокоен.

Алекс Мансин

отпътува за вкъщи, щом чу новината,

играта беше свършила,

неговият отбор бе победил

отново;

и след като се сбогува с другите

и пристигна с кабината у дома,

посети кучешките колибки

и известно време си поигра с кучетата —

палави, скимтящи, ближещи го,

виждаше в мозъците им любов към себе си

и това го изпълваше с топло чувство,

а после отиде до пулта си

с чаша топло мляко в дясната ръка,

поработи над множеството съобщения,

пристигнали

както винаги;

беше прекалено възбуден, за да заспи,

мисли за последното начинание се стрелкаха в мозъка му

като кутрета

и усмивката на Уолтър Сандс

сякаш проблесна за миг

на екрана,

докато четеше котировките на борсата

и си играеше с чифт сувенирни зарове,

които бе намерил в долното чекмедже

на скрина в задната стая.

Елизабет Брук

усети желание да бъде обладана,

изненада се от силата на това чувство,

но осъзна, че ритъмът и напрежението през последните дни,

стихнали внезапно,

изискват и известно физическо отпускане;

така че каза „довиждане“ на другите

и отпътува обратно за Англия,

за да покани приятеля си

на чай,

да му разкаже за последните си преживелици,

да послуша малко камерна музика

и да се освободи от призрака на Уолтър Сандс,

който я тревожеше

твърде много.