Окото на котката

Няма време. Сноп сиви клонки изникват изпод земята на склона вдясно, до следата… Спира и наблюдава как цветът им се променя в зелен, как по повърхността им се появяват издатинки, които се превръщат в пъпки. Пъпките се разпукват, листата се разтварят, изправят се, растат. Появяват се бели цветове.

Отминава, поклаща ръце. Отляво приближава друг танцьор с нов предмет.

Били спира, колебае се и поема в ръцете си като дар собствените си стъпала, които поставя под себе си — на мястото им на земята. „Толкова много километри сме извървели заедно…“

Крачи, отново крачи по следата. С ходилата си усеща пулса на земята. Няма време. Нагоре пред него се издигат снежинки. Потокът е сменил посоката на течението си. Кръвта се влива отново в ранената сърна, която лежи неподвижно на пътя му. Тя скача, изправя се на копитата си, обръща се и бяга.

Сега мъглата се отдръпва като завеси от двете му страни. Към него пристъпват четирима маскирани танцьори, които носят собственото му тяло. Той го облича отново, благодари им, но те се оттеглят мълчаливо.

Продължава по следата. Мъглата се мести. Всичко се мести освен следата.

Били долавя звук, който не е чувал от безброй години. Той се ражда някъде в далечината зад него и при приближаването си се превръща в пронизителен писък: локомотивна свирка.

После чува пухтенето. Подобни локомотиви вече не се произвеждат. Тук няма нищо, по което да минат. Има…

Забелязва релсите, които вървят успоредно на следата. А онази козирка отпред сега прилича на перон…

Свирката се чува отново. По-близо. Той усеща пулса на машината, наслагващ се върху ритмите на земята. Пристига влак, какъвто не е виждал от години. Пристига по немислим начин на това немислимо място. Били продължава да върви, докато шумът изпълва света. Всеки момент влакът може да изникне до него.

Писъкът на свирката го оглушава. Той обръща глава.

Да, влакът е пристигнал. Старинен, черен, бълващ пушек, драконовиден локомотив, а зад него — няколко пътнически вагона. Чува как спирачките засвистяват.

Поглежда назад към перона, където сега стои една-единствена приведена фигура и чака. Почти позната…

Сред грохот и скърцане на метал локомотивът се изравнява с него, все повече забавя ход и спира до перона. Били подушва мириса на дим, смазка и нажежено желязо.

Фигурата на перона се запътва към първия вагон и сега той разпознава стария мъртъв певец, който го научи на песента. Секунда преди да се качи, мъжът се обръща и му махва.

Погледът на Били вторачено се плъзга по прозорците на вагоните. Зад всеки от тях има лице. Той разпознава всички. Все негови близки, сега — мъртви: майка му, баба му, чичовците, братовчедите, двете сестри…

Дора.

Само Дора се взира в него. Другите гледат встрани, разговарят помежду си, обхождат с очи пейзажа, новия пътник…

Дора се взира в него и ръцете й се борят с лостчетата в долните ъгли на прозореца. Тя ги натиска и ги дърпа почти обезумяла.

Свирката прозвучава отново. Локомотивът запухтява. Били осъзнава, че тича, тича към влака, към вагона, към онзи прозорец…

Влакът потрепва, изтраква. Колелата се завъртат.

Дора все още се бори с лостчетата. Изведнъж стъклото се плъзга нагоре. Устата й се движи. Тя крещи, но думите й се губят сред шума на влака.

Той крещи на свой ред. Името й. Тя вече се е навела през прозореца с протегната дясна ръка.

Влакът набира скорост, но Били почти не изостава. Протяга ръка. Може би метър дели дланите им. Устните й продължават да се движат, но той не може да чуе думите й. За момент всичко се завърта пред погледа му, струва му се, че тя започва да изчезва.

Ускорява крачка и разстоянието между ръцете им намалява — шейсет сантиметра, трийсет, двайсет…

Ръцете им се вкопчват една в друга и тя се усмихва. За миг той се движи със скоростта на влака, после започва да усеща напрежението. И разбира, че трябва да пусне ръката й.

Разтваря длан и наблюдава как Дора стремително се отдалечава. Той пада на земята.

Не знае колко дълго е лежал. Когато поглежда отново, влакът е изчезнал. Няма ги и релсите. Няма го перона. Протегнатата му ръка лежи в ледения поток. Снегът вали над него. Изправя се.

Огромните снежинки се носят наоколо. Вятърът е замрял. Водата се е смълчала. Сред безмълвието Били вдига ръка и се взира в нея като в нещо ново и непознато.

След много време се извръща и отново търси следата. Продължава пътуването си по нея.

Стъпва тежко. Въодушевлението и потиснатостта се редуват, накрая се смесват. Да я улови и после да я остави да си отиде. За да пътува с призрачния влак на Смохала през снега. Отново раздяла. Дали някога ще се съберат пак?

Тогава осъзна, че прекосява огромна пясъчна рисунка. Целият район около него бе осеян със стилизирани многоцветни фигури. Стъпваше по отпечатъците на дъгата, минаваше покрай Ет-хай-нах-аши — Онези, които вървят заедно. Това бяха близнаците, създадени във втория свят от Бегочиди. Първият човек и останалите се изкачили от Подземния свят по този път. Самата рисунка беше онази, която се използва в Хожони, Пътя на благословията. Дирята следваше дъгата, отвеждаше към царевичното стебло, където прие жълтия цвят на царевичния прашец. После нагоре, нагоре по стеблото. Небето се освети от ярък пламък, когато мина покрай женската дъга и мъжката мълния. Провря се между изображенията на Голямата муха и се запъти на север към отпечатъците от стъпки, белязани с жълт цветен прашец.

Излез, за да тръгнеш отново по следата, да прекосиш началото на големия каньон вдясно, да продължиш на север. Сам, с песен. Красив е падащият сняг. Красиво е навред наоколо…

— Възхищавай и се, докато все още можеш, следотърсачо.

— Котко? Ти си мъртва. Нямаме повече работа заедно!

— И сега ли смяташ, че съм мъртва?

— Докоснах лапата ти на мястото, където ти падна. Тя беше неподвижна и сякаш стъклена. В тебе нямаше живот.

— Мисли си така, щом искаш.

— Нито пък е възможно нещо да се измъкне изпод онази грамада от камъни.

— Ти ме убеди. Ще се върна и ще легна…

Били се обърна, но видя само сняг в каньона и нищо друго.

— … но първо ще те намеря.

— Няма да е твърде трудно.

— Радвам се да го чуя от теб.

— Искам да свърша онова, което съм започнал. Побързай.

— Защо не ме почакаш?

— Трябва да вървя по една следа.

— И това е по-важно от мен?

— От теб ли? Ти сега изобщо не ме интересуваш.

— Не звучи особено ласкаво. Все пак така да е. Ако трябва да се срещнем при твоята следа, там ще се срещнем.

Били провери оръжието си.

— Трябваше да се качиш на влака — каза той.

— Не те разбирам, но няма значение.

— Има все пак — отбеляза Били, заобиколи една скала и видя, че следата продължава напред.