Болката в рамото беше намаляла и се бе превърнала в тъпо пулсиране. Той се вглеждаше в сгъстените сенки, когато минаваше покрай тях, питаше се дали звярът не изчаква, за да скочи върху него, макар да знаеше, че този страх е нелогичен, тъй като следите се стелеха ясно отпред. Пък и защо й беше нужно на тази твар да си прави труда да лежи свита на две и да го чака, когато можеше да отдели една секунда и да го смаже, като се върне на мястото, където се срещнаха?
Айрънбеър изруга, но продължи да се взира. Дъхът му образуваше кълба пара пред него. Носът му беше замръзнал, а очите му периодично сълзяха.
Йелоуклауд се оказа прав. Изобщо не беше трудно да се проследяват тези дири. Прости и водещи право напред. Дълбоки и добре очертани.
Нямаше ли някакво раздвижване вляво?
Да. Вятърът люлееше храстите.
Изруга отново. Наистина ли предците му бяха командвали бойни отряди? Толкова за генетиката…
— Джими. Не прекъсвай контакта!
— Няма, Чарлс. Приятно ми е да имам компания.
— Къде си? Какво става?
— В каньона съм, преследвам звяра.
— Ние сме в Аризона, в хотела близо до мястото, където започват каньоните.
— Защо?
— За да помогнем, ако можем. Ти преследваш звяра ли? Йелоуклауд с тебе ли е?
— Беше, но звярът му счупи крака. Обади се и повика помощ.
— Значи го срещнахте?
— Да. От цялата работа спечелих изкълчено рамо. Все пак успях да изпратя няколко изстрела в онази твар.
— В безсъзнание ли беше?
— Да.
— Чудех се защо известно време не можех да се свържа с теб. Установи ли контакт със Сингър?
— Не.
— Ние успяхме. Той е един побъркан индианец.
— Мисля, че знае какво прави.
— А ти самият знаеш ли какво правиш?
— Предполагали че се държа като втори побъркан индианец.
— И аз съм на същото мнение.
— Май тук сме прекосили потока.
— Смятам, че трябва да се измъкваш. Вървиш по следите на двама, не на един.
— Сега започва да вали сняг. Господи, надявам се да не покрие дирите. Топи се, щом достигне земята. Това е добре.
— Струва ми се, че онзи звяр веднъж за малко не те уби.
— Те променят формата си.
— Следите ли?
— Да. И се приближават към стената. Чудя се какво ли означава това.
— Означава, че е най-добре да стреляш по всичко, което се движи.
— Тук има нещо мокро и подобно на стъкло… Как ли изглежда кръвта на онази твар?
— Все пак колко далече си стигнал?
— Нямам представа. Часовникът ми е счупен. Струва ми се, че съм вървял цяла вечност.
— Може би е по-добре да спреш и да си починеш.
— Как пък не! Време е да опитам да побягам известно време. Имам някакво усещане. Мисля, че съм близо до звяра и че той е ранен.
— Не искам да съм в съзнанието ти, ако те докопа.
— Не си отивай още. Страх ме е.
— Ще почакам.
В следващия четвърт час усещаше мълчаливото присъствие на Фишър, докато тичаше покрай виещата се стена. Не разговаряха, докато Айрънбеър не спря, за да си поеме дъх на един завой.
— Тук звярът е вървял бавно, прокрадвал се е. Но е оставил само малко от онова стъклоподобно нещо — отбеляза той.
— Не прави нищо прибързано.
— Няма. Просто ще включа специалния прожектор и ще си сложа очилата за нощно виждане. Ще се сниша и ще погледна зад ъгъла.
Последва дълга пауза.
— Какво става?
— Не виждам нищо.
Насочи светлината към земята.
— Дирите отново променят формата си. Смятам да ги проследя.
— Почакай. Защо мислено не проучиш какво става?
— Страх ме е да се докосвам до мозъка на звяра.
— Аз бих се страхувал много повече от останалото. Защо не опиташ съвсем бавно и леко? Просто провери дали е там. Прокрадни се психически. Аз ще ти помагам.
— Прав си, но ще го направя сам.
Айрънбеър проникна в дълбините на каньона пред себе си. Най-напред съвсем бегло. После — с все по- голямо усилие.
— Не е тук. Тук няма нищо — съобщи той. — виждам следите, но не усещам звяра. Нито пък Сингър. Трябва да са продължили напред.
— Най-вероятно…
Айрънбеър приближи бавно до ъгъла, като наблюдаваше внимателно отпечатъците. Зад завоя те промениха формата си и заприличаха на дълго корито. Отначало тясно, после се разширяваше, а след това линията му се накъса на кръгли вдлъбнатини.
Той спря, когато видя накъде водят следите, сетне се втурна напред, забелязал нещо, което не беше скала.
На земята пред грамада от груби скални късове, близо до протегнатата лапа, се виждаха отпечатъците от стъпките на Сингър. Измина дълго време, преди Айрънбеър да се реши да отмести няколко камъка, и то след като старателно проникна наоколо с мисълта си. В продължение на няколко минути ровеше, докато се изпоти и се задъха. Но накрая съзря окото, сега помътняло, в гладката, неподвижна глава.
— Успял е — каза Фишър. — Звярът е унищожен.
Айрънбеър не отговори.
— Край — обърна се към него Фишър. — Сингър
