Окото на котката

изоставиш следата, да напуснеш каньона. Бързо. Трябва да отидеш там, където ще те посрещнат и ще те отведат на безопасно място.

— Не мога да изоставя следата сега — отвърна той. — Прекалено е късно. Моят враг приближава. Пътят пред мен е ясен. Благодаря ви още веднъж. Но вече нямам избор.

— Човек винаги има избор.

— В такъв случай аз съм направил своя.

Димното творение се разнесе, докато той минаваше покрай него.

Сега видя къде, изглежда, свършваше следата и когато осъзна към какво ще го отведе, усети, че го обзема смътен атавистичен страх. Дирята навлизаше в Пещерата на мумиите, древен дом на мъртвите високо горе в стената на каньона.

Докато вървеше напред, руината във високо разположената ниша сякаш растеше пред очите му. За малко повече от миг зелена светлина заигра зад един от прозорците. И после вятърът притихна, за да забушува отново. Това се повтори пак, после пак.

Долиташе шум, сякаш високо в небето плющеше огромно платно. Той не откъсваше очи от мястото, към което бе тръгнал, и все така не се отклоняваше от следата към подножието на стената. А докато тичаше, шумът се усилваше, приближаваше. Накрая като че ли загърмя точно над главата му и той усещаше как всеки такт се забива в тялото му. И тогава горе във въздуха го изпревари тъмна фигура.

Когато вдигна очи, съзря спускаща се огромна птица, устремена към върха на скалната стена високо над Пещерата на мумиите. Той забави крачка, когато наближи подножието на стената, и стигна до чакълестия склон. И докато съзерцаваше черното създание, вече кацнало и вторачило поглед надолу, разбра, че пред него е Хааш’еешджини, Черния бог, Господаря на лова. Бързо отклони поглед, но преди това срещна безжалостния взор на едно жълто око, фиксирано в него.

„Трябва ли да сложа край на всичко това под твоя втренчен поглед, Мрачни? — зачуди се той. — Та аз съм едновременно ловецът и плячката. На чия страна заставаш при това положение?“

Изкачи се по склона, а погледът му следеше дирята, която вървеше вертикално нагоре към скритата в нишата руина. Да, това наистина изглеждаше най-лекият маршрут…

Стигна до стената, стъпи върху първата издатинка, улови се за горната скала и започна да се катери.

Катереше се. По-бавно там, където беше по-хлъзгаво. Странно пощипване в дланите, когато се заизкачва по-нагоре. Както онзи път…

Не. Спря. Самият той беше част от лова. Но това означаваше и част от миналото. Да не мисли. Да се изкачва. Да ловува. Важна е позицията. Този урок идва с паметта. Сега да намери удобната позиция. Катереше се, без да поглежда към тъмната сянка високо горе, без да навежда глава. Още малко.

Още малко и щеше да влезе в дома на смъртта и да чака своя преследвач. Бягството отиваше към своя край. Да побърза. Важно е да бъде там горе, скрит, когато Котката пристигне. Влажна скала. Да се вкопчи здраво в нея.

Поглед нагоре. Да. Вече се вижда. Още малко. Внимателно. Да се изтегли. Готово.

След няколко минути се добра до една козирка, придвижи се вляво. Хвана се отново за скалата. Пак нагоре.

Почти лазеше. Сега е добре. Да се изправи отново. Да се доближи до стената. Да влезе. Няма зелена светлина. Над стената…

Мина по задната част на стената, като надничаше през пролуките към дъното на каньона. Нищо. Още не се виждаше нищо. Да продължава да върви. Онази голяма дупка…

Добре. Да спре. Да свали оръжието от рамото си. Да го провери. Да го постави върху козирката. Да чака.

Нищо. Все още нищо. Мястото беше влажно и пълно с каменни отломки. Погледът му обходи откритите пространства отпред, целият простор беше слабо осветен от лъчите, проникнали през завесите фосфоресцираща мъгла. Но чакането е работа, за която много го бива. Настани се, опрял гръб о каменен блок, вперил поглед в каньона, с ръка върху оръжието.

Измина почти час, без нещо да се промени в картината пред него.

И тогава далече вляво и напред се появи сянка, която съвсем бавно се промъкваше покрай стената. Пълзенето й беше едва доловимо и той изведнъж разбра, че няма кой да я хвърля.

Вдигна автомата — мерникът беше прост — и се прицели право в сянката. После се замисли за точността на изстрела и отново свали оръжието. Твърде далече. Ако сянката действително беше Котката, не искаше да рискува и да не я улучи, а само да издаде позицията си.

Сянката спря. Разля се във формата на скала и дълго време остана неподвижна. Той беше почти готов да повярва, че всичко е просто игра на светлосенки. Почти. Прицели се в скалата и задържа мерника така.

— Някъде тук си, Били. Усещам те.

Той не отговори.

— Където и да си, скоро ще съм при теб.

Дали да рискува и в крайна сметка да стреля, зачуди се той. На Котката щеше да й трябва известно време, за да приеме по-подвижна форма. Несъмнено дотогава щеше да има поне няколко благоприятни възможности…

Отново движение. Скалата помръдна, удължи се, отново промени формата си, докато се плъзгаше покрай стената.

— Страдай, следотърсача. Съдено ти е да умреш. Първият ти изстрел ще те издаде и аз ще се изплъзна от всички следващи. Ще ме видиш тогава, когато съм готова да се появя пред погледа ти, и чак тогава ще стреляш.

Движението се поднови с плъзгане към истинска скала под надвиснала грамадна издатина. Сред аморфната структура се провидя блясъкът на окото на Котката, започнаха да се оформят лапите й.

Били прехапа устна, когато си спомни как беше видял един торглиндски метаморф да тича по почти вертикална стена на родната си планета. Тогава беше натиснал спусъка и не беше улучил.

Котката замръзна за част от секундата, когато високо над главата й проблесна изстрелът, после започна да се движи по-бавно, отколкото Били бе очаквал, което го заблуди, че звярът наистина е ранен. Котката отскочи назад към редица от камъни по-близо до стената. След това погледна нагоре, осъзна грешката си, събра лапи под себе и се хвърли напред. Но късно.

Отцепилата се при изстрела огромна канара се изтърколи по стената и срути издатината, под която се готвеше за скок Котката. Лапите й вече се бяха оттласнали от земята, но въпреки това скалата се сгромоляса върху нея.

— Ловецо! Мисля… че ти победи…

Били стреля отново. Този път засипа с огън земята на десет метра вдясно от падналата скала. Премести дулото леко вляво и отново натисна спусъка. Сега експлозията разтърси върха на купчината камъни.

Стори му се, че видя широка предна лапа да се протяга в горния край на каменната грамада. Но от това разстояние не можеше да е сигурен.

Потрепване ли беше това?

Стреля отново и взриви центъра на купчината скални отломъци.

Из целия каньон се разнесе мощен грак. Отново се чу онова плющене — този път бавно. Били вдигна поглед нагоре и зърна черната сянка да отлита надясно.

— Свърши се — запя той, опрял глава на ръката си — и моята благодарност се издига като дим…

Думите се носеха бавно, докато погледът му обхождаше дъното на каньона. После челото му се набърчи. Стана. Наведе се напред, взря се по-внимателно.

— Защо? — попита на глас.

Но никой не отговори.

Следата, по която бе вървял, не свършваше на това място. Неизвестно защо бе пропуснал да я забележи преди. Тя продължаваше надясно, извиваше и се губеше от погледа зад стената на каньона, като вероятно продължаваше към по-далечния край на местността.

Били метна оръжието си на рамо и оправи раницата. Не му беше ясно какво означава това, но щеше да продължи.