— Сега, Тзе’Нага’Хай — казал Найенезгани, — ти нямаш сила да ми навредиш, но не си лишена от известна добродетел, която бях забелязал по-рано. В бъдеще ще трябва да палиш огньовете на Динех.
Вдигнал остатъка от Скалата и го отнесъл със себе си, за да го покаже на Първата жена, която иначе не би повярвала какво е направил.
Най-сетне въздъхна и се надигна. Мина покрай мястото, обкръжено с блестящи решетки, и стигна до пулта. Натисна клавиша „Съобщения“ и екранът на монитора оживя.
Върху него се изписа: ЕДУИН ТЕДЪРС СЕ ОБАДИ, а след това — вчерашната дата и часът — времето, когато в пустошта неговото устройство бе подало сигнал. По-долу бяха регистрирани още шест опита на Едуин Тедърс да се свърже с него, като последният бе направен едва преди няколко часа. Бяха посочени източен код и номер с молба за отговор на обаждането колкото е възможно по-бързо, предшествани от думата СПЕШНО.
Той опита да си спомни дали някога е познавал човек на име Едуин Тедърс. Реши, че не е.
Набра цифрите и зачака.
Последвалият бръмчащ звук стихна, но екранът остана тъмен.
— Да? — долетя отсечен мъжки глас.
— Уилям Блакхорс Сингър — каза той — отговаря на обаждането на Едуин Тедърс.
— Момент, ако обичате — гласът започна да произнася думите припряно и пискливо. — Ще ви свържа.
Той подръпна тюркоазената си обица и се вторачи в тъмния екран. Минутите на близкия часовник се смениха. После още веднъж…
Екранът светна внезапно и пред него се появи прорязаното от дълбоки бръчки лице на тъмнокос мъж с бледи очи. Усмивката му очевидно издаваше повече облекчение, отколкото удоволствие.
— Аз съм Едуин Тедърс — изрече той. — Радвам се, че накрая ви намерихме, господин Сингър. Можете ли да дойдете веднага?
— Може би — той погледна към светещата вляво клетка. — Но за какво изобщо става въпрос?
— Ще ви обясня лично. Разноските по пътуването ще са за наша сметка. Въпросът е важен, господин Сингър.
— Добре. Идвам.
Отиде до транспортната си кабина и я задейства. За момент тя издаде слаб виещ звук. Цветови зони се придвижиха нагоре по колоните.
— Готово — и той влезе в кабината.
Погледна надолу, видя как очертанията на краката му се размиват.
За момент светът се обърка. После мислите му отново поеха нормалния си ход. Той стоеше в транспортно устройство, подобно на неговото собствено. Вдигна глава, обхвана с поглед огромна стая, подредена старомодно — тъмна ламперия по стените, тежки кожени кресла, китайски килим, библиотека, пълна с подвързани в кожа томове, завеси, огнище, в което горяха истински дърва. Двама мъже стояха с лице към него — Тедърс и дребен рус мъж, чийто глас разкри, че той е човекът, с когото бе разговарял най-напред.
— Това е Марк Брандес, секретарят ми — обяви Тедърс, докато го наблюдаваше как излиза от кабината.
Несъзнателно, по стария обичай на племето той притисна дланта си към техните, вместо да се ръкува. Брандес изглеждаше озадачен, но Тедърс вече сочеше към креслата.
— Седнете, господин Сингър.
— Наричайте ме Били.
— Добре, Били. Искаш ли нещо за пиене?
— С удоволствие.
— Имам прекрасно бренди.
— Хубаво.
Тедърс погледна към Брандес, който незабавно отиде до един шкаф и наля две питиета.
— Пролетта подранява — забеляза Тедърс.
Били кимна и взе чашата си.
— Упражнявал си великолепна професия. Въздействието на замразяването и на забавения ход на времето ти е позволило да доживееш до момента, когато е станало възможно да се възползваш от напредъка в медицината. Истински старовремец, въпреки че изобщо не ти личи.
Били отпи от брендито.
— Много е хубаво — отбеляза той.
— Така е. Истинско отлежало бренди, превъзходно качество. Колко са следотърсачите в наши дни?
— Не зная.
— Има и други, но ти си най-добрият. Старата школа.
Били сподавено се изсмя.
— Какво искаш? — попита той.
Тедърс също избухна в приглушен смях.
— Най-доброто.
— Какво ти е нужно да се проследи?
— Работата е малко по-друга.
— И каква?
— Трудно ми е да реша откъде да започна…
Били се загледа през прозореца към обляната от лунна светлина морава. Гледката свършваше с висока стена в далечината.
— Аз съм специален помощник на генералния секретар Уолфорд — заяви накрая Тедърс. — Той е тук, на горния етаж, заедно с посланика и консула на Стрейдж, Станго и Богарти. Познаваш ли добре стрейджианците?
— Срещал съм тук-там по някой от тях.
— Какво впечатление ти направиха?
Той сви рамене.
— Високи, силни, интелигентни… Какво имаш предвид?
— Би ли искал стрейджианец да ти бъде враг?
— Не.
— Защо?
— Могат да бъдат много опасни.
— В какъв смисъл?
— Трудно би ги спряло нещо. Променят формата си. Притежават някакъв вид мозъчен контрол над телата си. Умеят да разместват органите си. Способни са да…
— Минават през стени?
Били поклати глава.
— За това не зная. Чувал съм да говорят, но самият аз никога…
— Казвали са ти истината. Стрейджианците имат режим на обучение, който създава такава способност у някои от тях. Това е полурелигиозна подготовка, доста тежка, изисква години и невинаги дава резултати. Но благодарение на нея могат да се създадат известен брой адепти с особени умения.
— В такъв случай ти знаеш за стрейджианците повече от мене.
— Вярно е.
— Тогава защо ме питаш?
— Една от тях се е запътила насам.
Били сви рамене.
— Тук се навъртат няколко хиляди стрейджианци. От много години.
Тедърс сръбна от питието си.
— Но всичките са обикновени. Имам предвид една от онези, преминали специалната подготовка.
