първо с гласа на Дилвиш. Отговорът, който последва, бе на по-плътен глас. После тежки стъпки се разнесоха откъм лявата му страна и за миг той зърна силуета на огромен черен звяр, яхнат от Дилвиш. В този момент светлината падна върху него по такъв начин, сякаш беше от метал. Конският тропот се ускори, обхождайки лагера и се отправи на запад към Изменящата се земя.
Мелиаш ровеше из кожената кесия, докато се връщаше към лагера. Там се настани, измъкна кристала и го постави пред себе си върху празната кесия. Заговори тихо и твърдо. Изчака, после повтори думите. След кратка пауза започна за трети път.
Кристалът се проясни, преди да беше завършил, и разкри продълговато, слабо лице, с мрежа от бръчки, на което се открояваше мъртво, побеляло ляво око. Лицето се мръщеше. Устните мърдаха. Мелиаш почувства думата:
— Да?
— Да не те обезпокоих, Роук?
— Всъщност, да — отвърна той, като хвърли поглед назад през рамо. — Какво искаш?
— По работа на Организацията. Това, което правя…
— Ти налага да се консултираш с архивите?
— Опасявам се, че е така.
Роук въздъхна.
— Добре. Тя ще почака. Какво ти трябва да знаеш?
Мелиаш вдигна ръце. Изобрази знак.
— Това някога беше отговорът на разпознавателния сигнал — каза той.
— Светът тогава беше много по-млад — отвърна другият. — Спомням си…
— Ако можеш да си припомниш кога точно този беше в употреба, бих искал да преровиш архивите за регистрацията на членовете от този период. Провери дали сме имали брат на име Дилвиш. Елф. Един от по-низшите рангове, предполагам. Ако е имало, дали е изпадал в някакви крайности? Виж също дали се споменава нещо за метален кон или подобен звяр? Искам да знам всичко, което имаме за него.
Роук извади перо, топна го в мастило и си записа.
— Добре. Ще го направя и ще те потърся.
— Още нещо.
— Е?
— Докато се занимаваш с това, виж какво имаме за един сегашен член — Уилиънд от Муркейв.
Пак си записа.
— Ще направя и това. Първият ми звучи някак познато. Не мога да кажа защо.
— Е, добре, кажи ми, като разбереш.
— Как е положението там?
— Изглежда непроменено.
— Добре. Може да се оправи от самосебе си.
— Имам чувството, че няма.
— Късмет, тогава.
Кристалът потъмня.
Мелиаш го прибра и отиде да огледа обгърнатата с мъгли област, която закриваше замъка. Самотен ездач върху нещо тежко и черно се отдалечаваше, избледнявайки.
Глава 3
Блек се спря. Дилвиш се вгледа над зеления шал, който закриваше половината му лице, дясната му ръка стисна ръкохватката на големия меч, завъртя глава.
— Какво става? — запита той.
— Не че става. По-неуловимо е — отвърна конят му.
— Трябва ли да направя нещо?
— Всъщност не. Усетих някаква реалност да приближава вълнообразно към нас. Всичко, което трябва да правим, е да чакаме. Ще мине наблизо, но няма да ни засегне.
— Какво ще стане, ако не изчакаме?
— Ще се превърнеш в пепел.
— Тогава ще чакаме. Добре е, че имаш усет за тези неща.
— Не е чак толкова добре на място като това. Тези заклинания не са обикновени, както знаеш.
— Значи Мелиаш е бил прав?
— Да. Това са еманации на магическо същество.
— Вие май се надушвате, а?
— Има нещо такова.
Дилвиш усети внезапен повей на жега и гледката пред него потрепна и се разми. В този момент вятърът утихна и въздухът се избистри. Той зърна бляскави върхове, мрачни раздвижени форми, гигантски пясъчни дяволи, ивици синя почва или скала, фонтани от кръв — всичко това в далечината пред него, само за миг — и не успя да различи дали е мираж или материя. Вълната отмина. Ветрове, носещи кълба прах, замъглиха перспективата.
— Сега се дръж здраво! — извика Блек и те се втурнаха напред с невероятна скорост.
— Защо е това бързане? — изкрещя Дилвиш, когато се понесоха през все още парещата земя, но вятърът улови думите му и ги отнесе.
Скоростта им нарастваше, докато Дилвиш се видя принуден да прилегне ниско и да стисне здраво очи. Сега вятърът се превърна в равномерна, ревяща стихия около него. След малко настъпи тишина и мислено той се върна далеч, далеч назад, преди приключенията след завръщането му отвъд адските пламъци, в тучната зелена страна, където сумракът срещаше дъгата. Дочу глас да припява, съпровождан от древен инструмент; древна песен, която той почти бе забравил. Певицата бе стройна, светлокоса жена със зелени очи. Разнесе се ухание на диви цветя…
Писъкът на вятъра се втурна в бленуването му. Забавяха ход. Той вдигна глава. След миг отвори очи.
Изкачваха се нагоре и Блек продължи да забавя ход. Скоро спряха на върха на един хълм под яркото небе. Вятърът бе утихнал. Навсякъде под тях мъглата се стелеше и кълбеше. Много й приличаше на остров сред пенещо се море. Далеч пред тях се издигаше Вечният Замък, като на длан миниатюра в розови, виолетови и сиви полусенки на прокрадващата се утринна светлина.
— Защо е това бързане? — запита отново Дилвиш.
— Вълната не е единична — отвърна Блек. — Трябваше да премина преди следващата да достигне мястото.
— Ясно. Тогава може малко да си починем и да изберем най-добрия път.
— Но не задълго. Този хълм скоро ще изригне и ще се превърне в кален вулкан. Но аз вече съм определил посоката ни поне на първо време. Явно ще е най-добре да се придържаме вдясно, докато слизаме.
Дилвиш усети вибрациите под тях.
— Може би ще трябва да тръгваме.
— Погледни Вечния Замък — каза му Блек, като се взираше напред.
Дилвиш хвърли един поглед нататък.
— Място извън времето — продължи Блек. — Отдавна ми се искаше да го видя.
Тътнежът под земята стана по-отчетлив.
— Ей… Блек…
— Построен е от самите Стари богове с някаква вълшебна цел. Говори се, че предназначението му е да обхване цялото време. Чувал съм, че се променя, но е неразрушим…
— Блек!
— Какво?
— Мърдай!
— Извинявай! — каза той. — Бях се унесъл. Естетика.
