повтори действията си. Резултатът бе същият. Пристъпи напред. Няколко канари прелетяха покрай него. Огледа се нагоре и наляво, където замъкът сякаш бавно се преместваше хоризонтално от ляво на дясно. Дилвиш направи още две крачки и отново спря.
— Може и да успееш — извика Блек, — ако добре прецениш времето. Ще следя най-сигурните опори и ще ти ги казвам. Елфовите ботуши ще те носят.
Мъжът поклати глава и се върна обратно.
— Не — каза той, яхвайки го отново. — Трябва да отидем заедно.
— Много е далеч, за да скоча дотам.
— Тогава ще изчакаме нещо голямо да мине насам.
— Рисковано е. Но като че ли ще се окаже единственият начин. Добре.
Блек отстъпи отново и се взря нагоре.
— Не виждам нищо подходящо.
Той се завъртя на задните си крака, докато застана отново с лице към посоката, откъдето бяха дошли.
— Виждам мястото, което напуснахме. Сега е много по-близо до дупката.
— Аз пък виждам да идва една голяма скала.
Блек се обърна и приклекна почти незабавно. Сега замъкът бе точно пред тях.
— Хвани се много здраво — каза Блек. — Ако падна, опитай се да скочиш от гърба ми и продължавай да вървиш.
Конят зае нова позиция срещу тъмната тътнеща река от отломъци. Земята под тях се снижаваше и се издигаше непрекъснато. Дилвиш се приведе напред и стисна здраво колене, докато не го заболяха. Обърна глава наляво. Дочу далечен екот, почти като смеха на някой великан. Видя стена от пламък да пада от небесата и да изчезва някъде отпред. Сега Вечният Замък блестеше като аметист. Земята леко се разклати и долетя звук, подобен на удари върху масивен гонг, последван от звънтеж, като че ли цяла стъклена стена внезапно се бе разпаднала. Тъмната река продължаваше пътя си сред грохот и бучене.
— Ето я — обяви Блек.
Дилвиш отново видя полупотъналия объл камък да взема завоя с известно затруднение, насочвайки се към тях…
Той се опита да прецени скоростта му. Затвори очи и отново ги отвори. Една лента от мъгла лъкатушеше наблизо.
— Сега! — извика Блек.
И ето те пак се понесоха. Дилвиш помисли, че стана твърде бързо. Скалата се появи, сякаш бе заседнала за момент, и продължи да потъва. Повърхността й изглеждаше опасна дори за най-предпазливите нозе.
Бяха във въздуха.
Неволно Дилвиш отново затвори очи. Челюстите му се тресяха от силата на сблъсъка. Под него тялото на Блек се извиваше и той помисли, че се плъзгат и падат.
Отвори очи и откри, че пак се издигат във въздуха. Стисна зъби.
Удариха в твърда земя и продължиха да се движат. Дилвиш се изправи и издиша, осъзнавайки, че е затаил дъх. Бяха на югозапад от замъка и се носеха през скалиста равнина сред димящи кратери.
Блек спря за момент, след като бяха изкачили едно каменисто възвишение и погледна назад.
— Не е зле — рече той. — Не бях сигурен, че ще успеем.
После заслизаха надолу по склона.
— Чудя се къде отива всичко това — каза Дилвиш.
— Кое?
— Боклукът, който се всмуква от тази дупка.
— Предполагам, че ще бъде изплют отново някъде другаде — отвърна Блек и ускори ход, като приближиха едно песъчливо поле.
— Утешителна мисъл.
Шумолящият звук се появи щом навлязоха в песъчливата ивица. Почти подсъзнателно Дилвиш забеляза дребни, тъмни, подвижни неща да изникват и да израстват бързо като плевели около тях. Пясъкът се размърда и по-големи, по-бързи модификации се появиха на повърхността, гърчейки се нагоре.
— Пръсти! — възкликна Дилвиш почти на себе си, Блек не отговори, но се втурна напред, когато грамадни лилави ръце се протегнаха да ги сграбчат, като махаха и хващаха все по-високо. Конят ги тъпчеше с металните си крайници. Но отпред бяха израснали като гора — дълги, космати ръце като стълбове, препречили пътя им. Дилвиш усети нещо да докосва десния му крак и острието светна в ръката му. Развъртя го надолу, като кастреше вкопчващите се в него пръсти. Блек наведе глава и издиша пламък да обгори земята пред тях.
В падините наоколо се надигна мъгла, но се задържа близо до повърхността, а самият въздух си остана ясен под яркосиньото небе с няколко пухкави облачета на запад. Замъкът, сега малко по-близо, блестеше, като че ли слънчевият огън се отразяваше в безбройните му прозорци.
Дилвиш започна да се изпотява, докато сечеше ръцете, които продължаваха да изникват в изобилие от двете му страни. Наближаваха края на полето, където земята се спускаше рязко надолу извън полезрението му — отвъд нисък, приличен на дюна, хребет. Когато го наближиха, земята се надигна и най-масивната досега ръка започна да си пробива път изпод нея. Дилвиш усети, че разкрача на Блек се удължава и чу кости да се трошат и хрускат под тях, докато почти прелетяха последното разстояние. Главата на коня бе вдигната и пламъците му угасваха. Дланта на огромната ръка препречваше пътя им.
Дилвиш знаеше какво ще последва още преди да се откъснат от земята, описвайки дъга във въздуха. Ръката се протегна, все още надигайки се, когато Блек скочи. Дилвиш удари встрани и надолу по най- близкия пръст и усети, че острието попада в целта и сече дълбоко. Ръката внезапно се сви в стегнат юмрук и им освободи пътя. Кървящ чукан тупна на земята и се претърколи назад към дюната.
След малко вече слизаха. Склонът бе по-стръмен, отколкото бяха очаквали, но не това, а твърдата му, блестяща повърхност накара Дилвиш да застине за миг, преди копитата на Блек да я достигнат. Това беше едната страна на широка падина с формата на купа, на дъното, на която лежеше спокойно, димящо езеро. Тук въздухът бе изпълнен със серни изпарения и нещо подозрително като полуразложен човешки труп плуваше в жълтите води заедно с няколко по-малки, вероятно някога живи същества.
Веднага щом докоснаха искрящата повърхност, копитата на Блек се плъзнаха и той се катурна наляво. Дилвиш скочи, за да не бъде премазан, като се хвърли назад и встрани, търкаляйки се, все още с меч в ръка.
Елфовите ботуши докоснаха повърхността и го задържаха. Дилвиш изпъна напречно лявата си ръка, претърколи се надясно и хвана Блек, но конят продължаваше да се плъзга и Дилвиш усети, че сухожилията му ще се скъсат, защото елфовите ботуши го задържаха на място. Той потътри крака, прекъсвайки допира, прибра меча в ножницата, търкулна се по корем и се вкопчи в Блек с две ръце, като продължи да се влачи надолу, проснат зад коня си.
Все още сграбчил Блек, отново размърда крака, за да може да тегли и се надигна до полуклекнало положение. През това време предните копита на Блек продължаваха да бият, отпечатвайки дълбоки вдлъбнатини, докато се плъзгаше с главата напред към езерото.
Дилвиш започна да изменя хватката си — първо едната ръка, после другата, придвижвайки се напред откъм лявата страна на Блек, по гърба, докато успя да се вкопчи във врата му. Продължи напред и успя да излезе пред плъзгащия се кон, а елфовите ботуши блокираха всяка негова стъпка, когато започна да го бута нагоре. Раменете и бедрата му се напрегнаха, ставите му хрущяха, но падането на Блек се забави и движенията на предните му крайници станаха по-целенасочени.
Вонята от езерото стана по-тежка и Дилвиш изви глава покрай Блек. Успя да види, че са прекосили по- голямата част от склона. Не погледна зад гърба си, но удвои усилията да спре падането.
Дясното предно копито на Блек удари и се закрепи, като дълбоко нарани лъскавата повърхност и изтръгна дъжд от стъклени частици. После успя да забие и лявото копито, а Дилвиш се напрегна с цялата си сила, за да го повдигне. Блек се изправи на два крака, но задницата още беше притисната, а краката се тътреха и риеха. Дилвиш го сграбчи около шията и вложи цялата си сила напред и нагоре, за да го спре.
