— Така ли? — запита събеседникът му. — И как се наричаме сега?
— Организацията.
— Организацията?
— Да. Кръгът на Чародейките, Заклинателките и Вълшебниците вдигна шум и накрая стигнахме до това. Не се смята за проява на добър вкус да се използва старият знак.
— Ще го запомня.
— Би ли искал да хапнеш мен?
— С удоволствие — отвърна Дилвиш. — Пътуването бе дълго.
— Откъде? — запита го Мелиаш, докато вървяха към лагера и масата.
— От разни краища. Напоследък бях далеч на север.
Те се разположиха и скоро им бе поднесена храна.
Мелиаш лакомо се нахвърли, като че ли не бе излапал току-що две купи задушено. Дилвиш с охота се включи в угощението.
— Думите ти, одеждите ти, външността ти — заговори Мелиаш, когато приключиха — всичко говори за произход от Елфите. Но на север няма от вашите хора, доколкото ми е известно.
— Доста съм попътувал.
— … и си решил да изминеш този път и да се опиташ да добиеш силата.
— Каква сила?
Мелиаш остави лъжицата си и загледа изпитателно лицето му.
— Не се шегуваш — заключи той след малко.
— Не.
Мелиаш смръщи вежди и се почеса по слепоочието.
— Боя се, че не те разбирам изцяло — рече той. — Нали си дошъл тук, с цел да стигнеш до замъка в средата на — той посочи — пустошта?
— Точно така — отвърна Дилвиш и си отчупи още едно парче хляб.
Мелиаш се облегна назад.
— Знаеш ли защо съм тук?
— За да помагаш да се владее заклинанието, което е създало феномена, предполагам — отговори Дилвиш. — Да не му позволиш да се разпространи.
— Какво те кара да мислиш, че заклинание е създало всичко това?
Сега другият изглеждаше озадачен. После сви рамене.
— Какво друго би могло да бъде? — запита той. — Джелерак пострада по-рано — на север. Дошъл е тук да си ближе раните. Сътворил е това за самозащита, докато се възстановява. Може и да е самопродължаващо се заклинание. Братството, извинявай, Организацията, не иска да го остави да се променя, както си ще, ако той издъхне вътре. Затова си тук. Така мисля.
— Има смисъл в това, което казваш — отвърна Мелиаш, — но грешиш. Това място наистина е било една от неговите крепости. Някъде навътре се намира един от Древните — старият мекотел роднина на Древните богове, наречен Туалуа. Джелерак дълго го е контролирал, като е насочвал мощта му за свои цели. Не ни е известно дали самият Джелерак е там сега. Това, което знаем е, че Туалуа очевидно се е побъркал — състояние, не толкова рядко срещано сред себеподобните му, ако преданията казват истината — и че всичко наоколо — той хвърли поглед към Изменящата се земя — е негово дело.
— Как можеш да си толкова сигурен?
— Организацията бе в състояние да определи чрез специални магически действия, че феноменът, който съзерцаваш, произтича от еманациите на същество, магическо по своята същност, а не от някое определено заклинание. Напоследък такива неща рядко се наблюдават и затова създадохме тези постове.
— Значи не сте тук, за да го контролирате, ако се разрасне и започне да представлява опасност извън този район?
— И затова също, разбира се.
— Не сте тук, за да го използвате като някаква примамка за Джелерак?
Мелиаш се изчерви.
— Позицията на Организацията към Джелерак винаги е била неутрална — заяви той.
— И все пак му попречихте да се завърне в Ледената Кула, за да запазите срещу него Ридли в резерв.
Мелиаш се намръщи и се загледа в Дилвиш. Внезапно дясната му ръка се вмъкна в един процеп на дрехата му и метна шепа златен прах към госта. Като разпозна веществото, Дилвиш остана неподвижен и усмихнат.
— Толкова ли си нервен? — отбеляза той. — Виждаш, че запазвам формата си. Аз съм това, което изглеждам — не предрешен Джелерак.
— Тогава откъде знаеш какво е ставало в Ледената Кула?
— Както ти казах, доскоро бях на север.
— Действията, предприети на север — каза Мелиаш — не бяха одобрени от Организацията. Те бяха дело на група членове, действащи по собствена инициатива. По този въпрос също сме неутрални.
Дилвиш се изсмя.
— Запазвате си правото за нещо по-съществено? — полюбопитства той.
— Безкрайно е трудно да се накара група темпераментни индивидуалисти да вземат позиция по каквото и да било. Говориш, като че ли ти самият не си член. Като става дума за това, ти ми подаде остарял отговор —
— Дълго време бях далеч. Но някога бях високопоставен член на Братството, макар и от по-нисък ранг.
— Продължаваш да ме озадачаваш. Искаш да прекосиш опасна земя към опасно място. Всеки друг, който е минал по този път, е вярвал, че ще има шанс да подчини Туалуа на собствените си цели — сега, когато той не се владее напълно и Джелерак или го няма, или е прекалено слаб да се защитава. Контролът върху това магическо същество наистина би дарил огромна сила. Не е ли това, което искаш?
— Не — отвърна Дилвиш.
— Във всеки случай това е една приятна промяна. Ще те засегна ли, ако те запитам за целта ти? Правя нещо като проучване…
— Дошъл съм да убия Джелерак.
Мелиаш го зяпна.
— Ако не желаеш да отговориш, аз, разбира се, нямам никакво право да настоявам… — започна той.
— Вече ти отговорих — каза Дилвиш, ставайки. — Ако той е там, вътре, ще се изправя срещу него. Ако го няма, ще потърся начин да разбера къде е и ще опитам отново.
Той обърна гръб на гората.
— Благодаря за угощението.
Усети ръката на Мелиаш на рамото си.
— Вярвам ти — дочу го да казва, — но не съм сигурен, че разбираш срещу какво се изправяш. Да предположим, че успееш да преминеш и той наистина е вътре или пък го докопаш другаде. Дори и отслабен, Джелерак е най-опасният магьосник на света. Той ще те прокълне, изпепели, ще те превърне в нещо друго, ще те изсели. Никой, изпитал гнева му, не е останал жив.
— Изпитвал съм гнева му. Затова искам той да изпита моя.
— Трудно ми е да го повярвам.
Дилвиш отърси ръката на Мелиаш.
— Вярвай, каквото искаш. Аз следвам целта си.
— Мислиш, че само магията на Елфите ще се окаже достатъчна?
— Може да разполагам с нещо по-силно.
— Какво? — попита Мелиаш, като го последва.
— Казах всичко, което исках — отвърна Дилвиш. — Още веднъж благодаря за гощавката. Сега ще тръгвам.
Мелиаш спря, гледайки го как се връща към гората. Като че ли няколко думи бяха разменени там —
