Роджър Зелазни
Изменящата се земя
На Стивън Грег, Стюарт Дейвид Скиф и Лин Картър, които, в този ред, призоваха Дилвиш от мъгливите земи; и на сянката на Уилям Хоуп Ходжсън, който се присъедини към приключението и доведе приятели
Глава 1
Ръцете на седмината мъже бяха оковани към тежки вериги. Всяка от тях водеше до отделна скоба, вдълбана в сълзящите стени на каменното подземие. Един-единствен светилник мъждукаше в малка ниша отдясно на вратата в дъното на помещението. Празни окови висяха тук-там покрай високите стени. Подът бе засипан със слама и покрит с нечистотии; вонеше силно. Мъжете бяха брадясали и дрипави. Бледите им лица бяха набраздени с бръчки, а очите им — вторачени във вратата.
Ярки образи танцуваха или се стрелкаха из въздуха около тях, преминавайки през дебелите стени, изчезваха и се появяваха на различни места. Някои бяха абстрактни, други наподобяваха естествени предмети — цветя, змии, птици, листа — обикновено на границата на пародията. Бледозелена вихрушка се надигна и утихна в далечния ляв ъгъл като раздуха гмеж от насекоми по пода. Из сламата се понесе дращене и дребни твари се втурнаха да ги ядат. Някъде иззад вратата се разнесе нисък смях, последван от неравномерния тропот на приближаващи стъпки.
Младият мъж, наречен Ходжсън, който би изглеждал привлекателен, ако беше по-чист и по-малко изнурен, отърси дългата кестенява коса от очите си, облиза устни и хвърли свиреп поглед към синеокия си съсед отдясно.
— Толкова скоро… — измърмори сипкаво.
— По-дълго е, отколкото ти се струва — отвърна мургавият. — Опасявам се, че май е ударил часът за някой.
Един светлокос младеж вдясно започна тихо да стене. Двамина от другите разговаряха шепнешком.
Огромна, сиво-лилава ноктеста като на хищна птица ръка се появи в рамката на вратата, вкопчвайки се откъм дясната й страна. Стъпките замряха, последва тежко дишане, след него — еклив кикот. Плешивият, все още закръглен мъж отляво на Ходжсън не можа да сдържи пронизителния си писък.
Едър, сенчест силует се плъзна в подземието. Очите му — лявото — жълто, дясното — червено — отразиха светлината на мъждукащата лампа. И без това хладният въздух изстина още повече, когато съществото се приведе напред. Левият му крак, чиято колянна става бе съединена под неестествен ъгъл назад, завършваше с копито, което чаткаше по камъните. Широкият плавник на тежкия, люспест десен крак се полюшваше. Цялото се гърчеше, за да се провре напред — дългите му, здрави мускулести ръце докосваха пода, а птичите нокти гребяха наоколо. Процепът в почти триъгълното му лице се разшири до нещо, което твърде наподобяваше усмивка и докато оглеждаше затворниците, разкри озъбена редица остри като колове жълти зъби.
Съществото се придвижи до средата на подземието и спря. Дъжд от цветя се посипа около него и то замахна да ги отърси раздразнено. Беше плешиво, кожата му бе гладка, люспеста на отделни места. Изглеждаше безполово. Езикът му, който бързо се стрелкаше навън, бе мораво-кафяв и раздвоен на върха.
Окованите мъже стояха притихнали и неестествено вдървени, докато разноцветните му очи ги оглеждаха — веднъж, и отново…
После то се изви неестествено бързо. Подскочи напред и дясната му ръка се стрелна да сграбчи дебелия мъж, който бе изпищял.
Едно-единствено дръпване изтръгна човека от веригите му и го накара да закрещи неистово. После захапката на тварта се сключи около врата му и вопълът замря в гъргорене. Мъжът се сгърчи за миг и се отпусна.
Чудовището се оригна, надигна глава и облиза устни. Погледът му се спря на мястото, откъдето бе отмъкнало жертвата си. Бавно измести тежестта си под лявата си ръка и се пресегна с дясната, докопвайки човешката ръка, която още висеше в люлеещите се окови до стената. Изобщо не удостои с внимание по- дребните останки на пода.
Като се извърна, създанието се потътри обратно към вратата, глозгайки ръката по пътя. Пренебрегна яркоцветната риба, която сякаш плаваше из въздуха, както и виденията, които се мяркаха и изчезваха като на екран навсякъде около него — стени от пламък, заграждения от настръхнали дървета с остри игли, потоци кална вода, поля, подгизнали от топящи се снегове.
Останалите затворници се вслушваха в тромавите, пляскащи звуци на оттеглянето му. Най-сетне Ходжсън прочисти гърло:
— Сега, вижте какъв план имам… — започна той.
Семирама бе приклекнала пред каменната издатина на кратера, приведена напред, с ръце, опрени на ръба. Дузината златни гривни на бледите й ръце проблясваха в мътната светлина. Дългата й черна коса бе подредена съвършено. Жълтата й одеждата бе доста оскъдна. В помещението бе топло и влажно. Последователни чуруликащи звуци се носеха от присвитите й устни. На различни места около кратера робите се бяха опрели на лопатите си, затаили дъх. На няколко стъпки вдясно зад нея се бе изправил Баран с Третата Ръка — висок, приличащ на бъчва мъж, затъкнал палци зад колан с остри шипове, склонил брадато лице встрани, сякаш заслушан в звуците, които тя произнасяше. Погледът му обаче се бе взрял в полуразголеното й дупе, където, впрочем, се бяха съсредоточили и мислите му.
Жалко, че е толкова важна за делото, а пък и пет пари не дава за мен — разсъждаваше той. Ех, жалко, че трябва да се отнасям с нея любезно и с уважение, вместо, да речем, грубо и със сила. Толкова по-лесно щеше да се работи с нея, ако, да кажем, беше грозна. И все пак, изгледите не са лоши и може би някой ден…
Тя се залюля, стъпила на пети, и престана да напява звуците, изпълнили зловонната стая. Баран смръщи нос, когато въздушните течения донесоха някои миризми до него. Всички изчакваха.
Дълбоко в кратера започнаха да се долавят плискащи звуци. От време на време глухо туптене караше пода да вибрира. Робите отстъпиха назад и се прилепиха до стените. Огнени искри заизлитаха и взеха да се спускат отнякъде изпод тавана. Леко поглаждайки одеждата си, Семирама извиси глас във високи трели. Отведнъж огненият дъжд престана и нещо вътре в кратера изчурулика в отговор. В помещението забележимо захладня. Баран въздъхна.
— Най-сетне… — гласът му бе само дъх.
Звуците продължиха да се разнасят откъм кратера още доста дълго. Семирама се изпъна, за да даде отговор или да се опита да ги прекъсне. Но изглежда не й обърнаха внимание, тъй като другите звуци продължиха заглушавайки нейните. Тътнежите започнаха отново, език от пламък лизна кратера, присветна и изчезна — всичко това само за броени секунди. Един образ — удължен, изкривен, болезнен — се появи за миг в оранжево сияние. Тя се отдръпна от кратера. Звук, наподобяващ кънтежа на огромна камбана, изпълни помещението. Внезапно хиляди живи жаби се изсипаха около тях и заподскачаха, претъркулваха се в кратера, запрехвърляха се нагоре-надолу по огромните купове изпражнения, около които се трудеха робите, и изчезваха през далечната аркада. Леден къс, по-огромен от двамина мъже, се разби на пода в непосредствена близост до тях.
Семирама бавно се надигна, отстъпи крачка назад и се извърна към робите.
— Продължавайте да работите! — нареди тя.
Хората се поколебаха. Баран се втурна напред и сграбчи най-близкия за рамото и бедрото. Издигна го във въздуха и го метна напред, далеч над ръба, в кратера. Писъкът, който последва, бързо замря.
— Разкарайте тия лайна! — изрева Баран.
Останалите побързаха да се заловят за работа и започнаха бързо да рият вонещите купчини, прехвърляйки ги през ръба на черната яма.
Баран рязко се извърна, когато ръката на Семирама докосна неговата.
— За в бъдеще се сдържай — рече тя. — Работната ръка е скъпа.
Той отвори уста, затвори я, кимна рязко. Още щом тя заговори, мощните плясъци утихнаха, трелите заглъхнаха.
