— Не бих могъл кой знае колко. Първо, укрий се с общо защитно заклинание…
— Вече е направено.
— … и се съобразявай с колебанията на вълните, докато вървиш. Те като че ли помитат всичко под ъгъл из цялото място и в посока навън, като трупат сила в движение. В зависимост от интензивността им, могат да пресекат всяка една точка от един до три пъти. Ходът им обикновено е като този на голям кораб в хубаво време. При зараждането им нещата започват да се променят и ефектът от твоите заклинания ще бъде най- мощен на гребена им.
— Следват ли някаква периодичност?
— Нищо, което да можем да отчетем. Може да има продължителни затишия, може да дойдат няколко в бърза последователност. Започват без предупреждение.
Той замълча и тя го погледна. Мелиаш извърна глава.
— Е? — запита тя.
— Ако се случи да те надделеят — каза той — и не си в състояние да отстъпиш или да продължиш напред, с две думи, ако не успееш да преминеш, ще ти бъдем много благодарни, ако се опиташ да използваш едно от средствата на Организацията да ми съобщиш всички подробности.
Пазителят хвърли поглед към изправения редом жезъл.
— Ако умирам и все пак владея силата, ще имаш сведенията за архивите — отвърна тя — или за каквото биха могли да потрябват — ако вестта успее да стигне до теб.
— Благодаря ти — той срещна погледа й. — Единственото, което мога да ти пожелая, е успех.
Арлата загърби Изменящата се земя и тихичко свирна три пъти.
Мелиаш се извърна и видя един бял кон със златна грива да излиза от гората отвъд лагера и да се приближава към тях с гордо изправена глава. Той затаи дъх пред красотата на идващото животно.
Когато стигна до нея, тя задържа главата му и му проговори на езика на елфите. Сетне го яхна бързо с лекота и пак се обърна към Изменящата се земя.
— Последната вълна бе точно преди изгрев-слънце — каза той — и от известно време нещата изглеждат най-ясни покрай онези два оранжеви върха далеч вдясно — мисля, че ще ги видиш след малко.
Те почакаха ветрецът да разбърка мъглите и еднаквите каменни канари станаха видими за момент.
— Ще опитам — каза тя.
— По-добре ти, отколкото много други.
Арлата се приведе напред и тихо заговори. Конят отплува в избледняващата земя. Очертанията им се замъглиха и те изчезнаха безшумно за броени секунди.
Мелиаш се отправи обратно към стана си, като докосна тъмния жезъл на минаване. Внезапно спря, смръщи вежди, прекара пръсти по дължината му и приклекна до него. После отвори кесия от мека кожа, която висеше на колана му, извади малък жълт кристал, издигна го и изрече няколко думи. В дълбините се появи лицето на по-възрастен, брадат мъж.
— Кажи, Мелиаш? — гласът отекна в главата му.
— Долавям необичайни вибрации — каза той. — При тебе ли е? Там да не започва друга вълна?
По-възрастният мъж поклати глава.
— Тук все още няма нищо.
— Благодаря. Ще опитам при Тарба…
Лицето избледня, още преди да довърши и бе изместено от това на мургав мъж с тюрбан.
— Как е положението в твоя сектор? — попита го Мелиаш.
— Спокойно — отвърна Тарба.
— Проверявал ли си жезъла наскоро?
— До него съм. Няма нищо.
Свърза се и с останалите Пазители — един по-възрастен мъж с тежка челюст и ясни сини очи, и напрегнат младеж с дълбоко набраздено лице. Отговорите им бяха същите като на другите.
След като върна кристала в торбата, Пазителят остана известно време загледан в Изменящата се земя, но нова вълна така и не се надигна. Докосна жезъла още веднъж, но откри, че вибрациите, които го бяха обезпокоили, сега ги нямаше. Върна се в лагера и се разположи до масата, подпря брадичка на юмрука си, присви очи.
— Сега ли ще искате закуската? — провикна се по-младият прислужник.
— Остави я да си ври. Ще има още да идват — отвърна Мелиаш. — Но можеш да ми донесеш още чай.
После, докато седеше и отпиваше, разля малко на масата и започна да следи с пръст очертанията. Замъкът, ето… Пентаграм от наблюдатели около него, така… Вълните се надигат спираловидно в посока навън… обикновено от запад…
Някаква сянка падна върху чертежа и той вдигна очи. Тъмнокос млад мъж, среден на ръст, с тъмни очи и насмешлива извивка на устните бе застанал до него. Бе облечен в жълта туника и носеше черни кожени гамаши. Катарамата на колана и закопчалката на кафявото му наметало бяха от бронз. Имаше къса и грижливо подстригана брада. Той кимна и се усмихна, щом Мелиаш погледна нагоре.
— Извинявай. Не те чух да идваш — каза Мелиаш.
Погледна към слугите, но вниманието им бе насочено другаде.
— И все пак знаеше, че ще дойда?
— Най-общо казано, да. Казвам се Мелиаш. Пазител съм от Организацията за това място.
— Знам. Аз съм Уилиънд от Муркейв. Дошъл съм да прекося Изменящата се земя и да завладея Вечния Замък, който е в средата й.
— Вечния…?
— Неколцина от нас го знаят под това име.
Те размениха знака на Организацията.
— Седни — покани го Мелиаш, — да закусим заедно. Няма да е зле да почнеш с нещо топло в стомаха.
— Не, благодаря. Вече съм хапнал.
— Чаша чай?
— По-добре да не се бавя. Пътят, който съм избрал, е дълъг.
— Боя се, че не мога да ти кажа много за него.
— Знам всичко, от което имам нужда — отвърна Уилиънд. — Но бих искал да науча как е движението наоколо.
— Ти си вторият за днес и дванадесетият, минал оттук. На пост съм от две седмици и знам за тридесет и двама потеглили към Изменящата се земя.
— Знаеш ли някой от тях да е преминал?
— Не.
— Добре.
— Май няма голяма вероятност да те убедя да не опитваш?
— Сигурно си длъжен да разубеждаваш всеки един. Някой послуша ли те?
— Не.
— Ето ти отговора.
— Очевидно си решил, че силата, която може да се придобие, си струва риска. И все пак, какво би правил с нея, ако я получиш?
Уилиънд сведе глава.
— Да правя? — рече той. — Ще лекувам злините. Ще пребродя света на длъж и шир, ще поправям несправедливостите и ще насърчавам добродетелите. Ще я използвам да направя този свят по-добро място за живеене.
— Но ти какво ще получиш от това?
— Удовлетворение.
— Аха. Е, това е то, предполагам. Да, разбира се. Сигурен ли си, че не искаш чай?
— Да. Най-добре ще е да тръгвам. Иска ми се да съм прекосил, преди да падне нощта.
— На добър час тогава.
