— Благодаря. А, между другото — сред онези тридесет и един, които спомена, имаше ли един едър, със зелени ботуши, на метален кон?
Мелиаш поклати глава.
— Не, такъв не е минавал оттук. Единствените елфски ботуши, които съм виждал, бяха на жена, и не чак толкова отдавна.
— И кой ще да е бил това?
— Арлата от Маринта.
— Така ли? Колко интересно.
— Ти откъде каза, че си?
— Муркейв.
— Боя се, че не знам къде е.
— Малко графство, далече на изток. Дадох скромния си принос да стане едно щастливо кътче.
— Тъй и да си остане — каза Мелиаш. — Метален кон, казваш?
— Да.
— Никога не съм виждал такъв. Мислиш, че може да мине насам?
— Всичко е възможно.
— Какво още му е необикновеното?
— Мисля, че е един от нашите братя, които владеят по-тъмните страни на Умението. Ако успее, не се знае какви бели може да направи.
— Организацията няма да вземе страна по никакъв начин кой може да предприема това начинание.
— Знам. И все пак, човек не би нарушил принципите си, ако помогне на някой със съвет или указание, ако разбираш какво искам да кажа.
— Мисля, че разбирам, Уилиънд.
— … а името му е Дилвиш.
— Ще го запомня.
Уилиънд се усмихна и се пресегна да вземе една изкусно резбована тояжка, подпряна на близкото дърво. До този миг Мелиаш не беше я забелязал.
— Е, вече тръгвам. Да е добър денят ти, Пазителю.
— Нямаш ли си жребец или товарно добиче?
Другият поклати глава.
— Нуждите ми са скромни.
— Тогава на добър път, Уилиънд.
Той се обърна и се отдалечи към Изменящата се земя. Не погледна назад. Малко по-късно Мелиаш се надигна и го проследи с поглед, докато мъглите го обгърнаха.
Глава 2
Ходжсън напрегна всичките си сили срещу веригите. Те се врязаха в китките и глезените му, но теглото, което бе загубил през месеца на затворничество, му предостави желаната хлабина. С големия пръст на десния си крак той продължи линията, която бе започнал да вписва в песъчливия под и най-сетне я съедини с тази, която най-близкият му съсед бе очертал. Отпусна се и увисна във веригите, дишайки тежко.
Отсреща, близо до входа, Одил — който бе по-нисък от останалите — се бореше по същия начин да изрисува фигурата в неговата част от схемата.
— Побързай! — извика черният маг Деркон, който висеше от дясната страна на Ходжсън. — Струва ми се, че един от тях е на път.
Двамина по-низши магове, приковани към същата пейка до стената отляво кимнаха.
— Май ще е по-добре да я скрием — предложи един от тях. — Одил знае къде минава неговата част.
— Да — отвърна Ходжсън, като с усилие отново се надигна. — Скрийте проклетата фигура от проклетата твар!
Като изпъна десния си крак, той довлачи топка слама до центъра на диаграмата.
— Внимавайте! Да не я повредим!
Другите се присъединиха към него да подритват стиски слама от пода, за да покрият своята част. Одил добави още една линия към фигурата си. Стаята се озари от свръхестествен син блясък и една бледоцветна птица, която преди не беше там, се заблъска от ъгъл в ъгъл, докато накрая намери вратата и изчезна.
Блясъкът намаля, Деркон промърмори нещо, Одил се справи с още един знак.
— Струва ми се, че чувам нещо — каза някой отляво, близо до вратата.
Те замряха, вслушвайки се. Слаб прещракващ звук се понесе отвън.
— Одил — каза меко Ходжсън — моля те…
Дребният мъж се напрегна отново. Другите бързаха да прикрият докрай своите фигури. Хриптящ звук долетя до тях някъде отвън. Одил начерта две успоредни линии, втората от които по-дълга от първата, после внимателно добави перпендикуляр към нея. Веднага щом свърши, се отпусна тежко, лицето му бе мокро от пот.
— Готово! — каза Деркон. — Освен, ако и това заклинание не е изменило характера си.
— Ще можеш ли да го направиш? — запита го Ходжсън.
— Това ще бъде първото ми удоволствие, откакто съм тук — отвърна събеседникът му и започна да напява полугласно определени встъпителни слова.
Измина доста време преди нещо да се случи. Те постоянно поглеждаха към празните вериги, където бе висял Джоаб, към мрачните ръбести стени. Деркон бе завършил първия етап от работата си и сега погледът в бледите му, немигащи очи, взиращи се право напред, бе станал отнесен. Ходжсън се бе привел към него, като от време на време промърморваше нещо, сякаш се опитваше да му прехвърли остатъка от собствените си сили. Неколцина от останалите правеха същото.
Създанието изскочи внезапно от вратата и незабавно се метна към Ходжсън, който бе прикован точно срещу него. Чудатото му, с щръкнали стави тяло бе червено и имаше тлъста опашка. Бе увенчано с еленови рога, а червените му очи пламтяха, докато изваждаше тъмните си нокти. Щом докосна средата на прикритата площадка, то изпищя неистово и се разплеска като хвърлено върху невидима стена, а матовобелите остриета на постоянно озъбената му муцуна се трошаха шумно.
Деркон изрече една-единствена дума, твърдо, безпристрастно.
Създанието изпищя и потъмня. Плътта му започна да се сбръчква, като че ли я изгаряха невидими пламъци. Започна да се мята, като ужасяващо кривеше лице. После внезапно проблесна ярка светкавица и то изчезна.
Всички въздъхнаха едновременно. След няколко минути вече се усмихваха.
— Действа… — прошепна някой.
Деркон се извърна към Ходжсън и кимна, като някак си успя да внуши израз на церемониален поклон.
— Не е зле за бял магьосник. Не мислех, че наистина ще може да се направи.
— Аз самият не бях сигурен — отвърна Ходжсън.
— Хубава гледка — каза единият от двамата отляво.
— Ето че си направихме действащ капан за демони — добави другият.
— Сега, като си осигурихме още малко живот — започна Ходжсън, — трябва да обмислим начин да се измъкнем оттук и да решим какво да правим, след като вече сме свободни.
— Аз искам само да се измъкна, да обърна гръб на всичко и да си ида у дома — каза Вейн, по-близкият от двамата на пейката. — Непрекъснато опитвах и двете заклинания, които знам за падане на окови и за освобождаване от плен. Никое от тях не действа тук.
Седящият до него Голт кимна.
— Опитвам се да претрия най-слабата брънка от веригата ми — както и всички вие, предполагам — в продължение на седмици, защото нищо друго не действа — каза Голт. — Има някакъв напредък, но като че ли ще са нужни седмици, докато успея. Май никой не може да предложи по-добър начин!
— Не и аз — отвърна Одил.
