— Изглежда, че може да използваме само физически средства — каза Деркон. — Всички трябва да продължим да трием, докато не се появи нещо по-добро. Но да речем, че стане — или се освободим по трудния начин. После какво? Ходжсън е прав. Дали просто да избягаме? Или ще пробваме да се справим тук?
Чародеят Лорман — най-възрастният — от дълго време висеше мълчалив в мрачния си ъгъл. Сега заговори с грачещ глас.
— Да. Трябва да се опитаме да се освободим с физически средства. Приливите на Туалуа правят магията несигурна. И все пак, нека продължим да опитваме със заклинанията, защото понякога той си почива и има кратки промеждутъци, когато нещата може да станат както трябва. Нашето разположение спрямо неговия кратер е неблагоприятно. Силата му се насочва в тази посока, преди да започне завихрянето. В този замък има места, където влиянието му не се простира — например в една дълга галерия близо до кратера.
— Откъде знаеш това? — заинтересува се Деркон.
— Силата, която блокира нашата магия, не може да попречи на способността ми да усещам нещата в други проекции — отвърна старецът. — Видях това… и други неща.
— Тогава защо не ни каза по-рано?
— Каква полза бихме имали? Не мога да предскажа кога ще има прекъсване в потока, нито колко ще продължи.
— Ако ни кажеш кога възниква прекъсване, поне бихме могли да опитаме заклинанията си — каза Ходжсън.
— И какво от това? Бях почувствал, че сме обречени.
— Използваш минало време — отбеляза Деркон.
— Да.
— Значи си видял нещо, което дава надежда?
— Може би.
— Способността ти да виждаш е, много по-добра от нашите, Лорман — каза Ходжсън. — Ще трябва да ни обясниш.
Старият чародей вдигна глава. Очите му бяха жълти и фокусирани върху нещо, което не беше там.
— Съществува едно съвършено заклинание — с огромно въздействие, от много отдавна, което държи това място да не се разпадне…
— На Туалуа? — запита Вейн.
Лорман бавно поклати глава.
— Не. Не е негово дело. Може Джелерак сам да го е измайсторил. Не мога да кажа. Не го разбирам. Просто усещам присъствието му. Много е старо и някак крепи това място.
— Как би могло да ни помогне това, като даже не си сигурен в действието му?
— Няма значение дали го разбираме. Какво бихте направили, ако оковите ви паднат в този миг?
— Ще си ида вкъщи — отвърна Вейн.
— Ще излезеш през портата? Ще се поразходиш? Колко стражи, роби, зомби и демони обитават това място? Но да речем, че успееш да минеш покрай тях. Как ще ти се хареса разходката през Изменящата се земя?
— Веднъж вече минах — каза Вейн.
— Сега си по-слаб.
— Наистина. Извинявай. Продължавай. Как би могло съвършеното заклинание да ни помогне?
— Не би могло. Но липсата му може.
— Да обезсилим заклинание, в което не си сигурен — такова, дето свързва нещата? — запита Деркон.
— Точно така.
— Ако успеем да го направим, това би могло да ни унищожи всичките.
— Но може и да не го направи. Докато, ако стоим така, почти със сигурност сме загубени.
— Какво ще правим? — попита Ходжсън. — Обикновено, за да се обезсили едно заклинание, трябва да се знае точното му естество.
— С просто, но мощно насочено заклинание. Ако се доберем до галерията и обединим усилията си…
— Какво точно ще насочваме срещу него? — заинтересува се Ходжсън.
— Как какво — единственото наоколо, което се носи с огромна сила — еманациите на самия Туалуа.
— Да речем, че успеем — каза Деркон — и да предположим, че това ще разбие съвършеното заклинание — имаш ли поне някаква представа какъв може да бъде резултатът?
— Това място е известно в древното учение като Вечния Замък — каза Лорман. — Никой не знае как и кога е създаден. Подозирам, че заклинанието е предпазващо. Ако бъде обезсилено, той може да се разпадне около нас, да се разсипе на прах и камъни.
— И с какво ще ни помогне това? — попита Голт.
— Повече няма да има замък, от който да бягаме — само купища камънак. Туалуа ще поеме действителния ответен удар на въздействието, защото неговата сила ще бъде насочена срещу съвършеното заклинание. Той ще бъде съществено обезсилен от него ще прекрати еманациите. Изменящата се земя ще се стабилизира и нашата магия отново ще действа. А ние ще си тръгнем, готови да се справим с всяко нормално предизвикателство.
— Ами ако — попита Ходжсън — вместо да го омаломощи, то накара Туалуа да побеснее? Ами ако той реши да помете всичко?
Лорман се усмихна едва-едва, после сви рамене.
— Шестима магьосници по-малко на света — рече той. — Разбира се, че е рисковано. Но обмислете алтернативата.
— Използваш единствено число — каза Деркон. — Може да има и повече от една алтернатива.
— Ако имаш по-добър план, моля, сподели го.
— Не мога да предложа нищо по-добро, но едно ме безпокои, — каза Деркон. — Ако успеем да се освободим, мога да си представя насоченото заклинание, за което говориш, да съкруши съвършеното заклинание. Но да предположим, че всичко се разпадне и ние оцелеем, и Туалуа е обезсилен — точно тук не си представям бягството ни. Тогава ще бъдем в завидно положение — шестима магьосници, обединени и напълно владеещи силите си, и един от Древните — безпомощен в нозете ни. Ще бъдем глупаци, ако не се заемем да го обвържем тогава, както всеки един от нас първоначално бе планирал. В действителност, шансовете ни за успех изглеждат добри.
Лорман задъвка мустак.
— Такъв начин на действие също ми беше хрумнал — изрече той накрая — и не бих могъл да предложа разумно възражение. Но все пак, имам чувството, и то много силно чувство, че най-доброто, което можем да направим, е да се махнем далеч оттук по възможно най-бързия начин. Не мога да предскажа същността на опасността, която ще възникне, ако останем наоколо, ала съм уверен, че ще бъде доста сериозна.
— Но ти твърдиш, че това е само предчувствие, безпокойство.
— И то много силно.
Деркон изгледа останалите.
— Вие какво ще кажете? — попита ги той. — Ако се стигне дотам, ще се преборим ли за наградата или ще бягаме?
Одил облиза устни.
— Ако се опитаме и се провалим — каза той, — всички сме мъртъвци… или по-лошо.
— Вярно е — отвърна Деркон. — Но ние всичките сме били изправени пред почти същото решение няколко пъти — най-вече, когато сме обмисляли идването си тук, а всички дойдохме. В действителност ще бъдем в по-силна позиция по начина, който ви предложих — съюзени.
— И все пак, до скоро не бях осъзнавал пълната величина на мощта на Туалуа — отвърна Одил.
— Което прави наградата за успеха по-ценна.
— Наистина…
