— Аз бих му дал четири, но може и да си права. Имаше леко изкривяване.
Някакъв лек, пулсиращ, пърхащ звук се надигна отнякъде в далечината.
— Как беше? — запита той малко по-късно.
— Кое?
— Да си мъртъв. Да те призоват обратно след цялото това време. Никога не говориш за смъртта.
Тя извърна очи.
— Може би си мислиш, че времето ми е преминало в някакъв кошмарен ад? Или може би в някакво място за удоволствия? Или че всичко сега ми е смътно и като насън? Или пък че нищо не се е случвало? Мрачна пустош?
— Всичко това ми е идвало наум понякога. И кое от всичките беше?
— Всъщност, нито едно от тях — отвърна тя. — Преминах през поредица от превъплъщения — някои много интересни, други повече от досадни.
— Наистина ли?
— Да. В миналото бях прислужваща наложница в едно кралство далеч на изток и скоро се получи така, че станах тайна любимка на краля. Когато Джелерак съживи моя прах и вдъхна душата ми обратно в тялото, бедното девойче остана мънкащ идиот. При това, бих добавила, в много неудобен момент — докато се наслаждаваше на кралските обятия. — Замълча за момент, после довърши: — Той изобщо не забеляза.
Баран пристъпи така, че да може да вижда лицето й. Тя се смееше.
— Кучка! — рече той. — Винаги се подиграваш. Никога не отговаряш направо.
— Забелязал си. Да. Доставя ми удоволствие да бъда навярно единствената наоколо с известни познания в тази тънка материя — и да не ги споделям.
Неравномерният шум от нечие приближаване се усили.
— Ей, погледни! Изясни се! Сега той прави шестия кръг!
Баран се изкиска.
— Точно така. Ама едва може да си мръдне ръката. Не знам дали ще успее да впише още един. Твърде е възможно да изчезне преди скорпионите да го достигнат. Сега май потъва по-бързо.
— Отново се замъгли! Никога няма да разберем…
Темпото на звуците се ускори и те се извърнаха навреме да съзрат някаква лилава твар с различни очи и крака да се шмугва покрай тях в посока на помещението, което бяха напуснали.
— Не влизай там! — изкрещя тя на мабрахорски и сетне — Баран! Спри го! Не отговарям за последствията, ако Туалуа бъде обезпокоен от демон! Ако това място остане незащитено…
— Спри! — изрева Баран, обръщайки се.
Но демонът, понесъл нещо съмнително в отвора, който бе източникът на неговия кикот, се шмугна през една купчина тор и се втурна към ръба на кратера.
Само миг по-късно празното пространство непосредствено пред него като че ли се разтвори със звук, наподобяващ раздиращо се платно, и откри тесен процеп от абсолютен мрак. Робите хукнаха да бягат. Демонът спря, настръхнал.
В мрачния процеп се зароди движение. Огромна бледа ръка изникна оттам. Демонът бързо се размърда, искаше да отстъпи встрани и да избяга, но ръката беше по-бърза. Тя се стрелна напред и го стисна за гушата, издигайки го над пода. После се раздвижи, съпровождана от ивицата мрак, понесла гърчещата се, хъхреща плячка над купчините, през помещението, после през вратата и по дължината на галерията.
Тя стигна до Баран и Семирама и пусна създанието в краката й. После Ръката се оттегли в мрака, следвана от раздиращия звук и въздухът замря отново.
Семирама застина без дъх. Предметът, все още сграбчен от гърчещия се демон, се оказа човешки крак, който той бе глозгал.
— Пак е ходил при затворниците! — извика тя. — Познавам тази татуировка! Това е Джоаб, дебелия чародей от изтока.
Баран ритна хъркащата твар по задника.
— Не се доближавай до това подземие! Не се доближавай до този кратер! — извика той на мабрахорски, жестикулирайки назад към залата. — Ако отново доближиш това място, свирепият гняв на Ръката ще се стовари върху тебе!
Срита го отново и демонът се затъркаля нататък, като стенеше още по-силно, вкопчвайки се в крака.
— Разбра ли ме?
— Да — измънка той на същия език.
— Тогава помни думите ми и изчезвай от погледа ми!
Демонът хукна обратно в посоката, от която бе дошъл.
— Затворниците… — започна отново Семирама.
— Какво затворниците? — попита Баран.
— Не трябва да му се позволява да ги смята за собствения си килер.
— Защо не?
— Джелерак ще ги иска невредими, за да приемат личната му присъда.
— Съмнявам се. Те не са чак толкова важни. А що се отнася до сегашното положение, ще му е трудно да им определи по-жестока участ.
— И все пак… фактически те са негови затворници, не наши.
Баран сви рамене.
— Съмнявам се, че изобщо някога ще ни питат за това. Ако все пак стане, поемам цялата отговорност — той замълча. После добави: — Изобщо не съм сигурен, че някога ще се върне — отново замълча. — А ти?
Тя се обърна да погледне отново мрачния изглед зад прозореца.
— Всъщност не мога да кажа. Не съм сигурна, че този въпрос ме засяга — поне засега.
— Защо този момент е по-различен от който и да било друг?
— Прекалено скоро е. В други случаи е отсъствал и по-дълго.
— И двамата знаем, че нещо му се е случило там, в Арктика.
— Било е и по-зле. Сигурна съм. Била съм там в старите времена, не помниш ли?
— Да предположим, че никога няма да се върне?
— Това е чисто академичен въпрос, докато Туалуа не се отбие насам.
Очите на Баран светнаха, в тях примигна огънче.
— Да речем, че от утре вече си свободна?
— Питай ме тогава.
Баран изпръхтя, обърна се кръгом и се измъкна в същата посока, накъдето се бе отправил демонът. Докато се отдалечаваше, Семирама бавно сви пръсти, броейки, докато стигна до шест. После спря. Очите й бяха пълни със сълзи.
Местността бе осеяна с умерено високи хълмове, богати на тучна пролетна растителност. Мелиаш седеше опрял гръб на ниско възвишение, абаносовият му жезъл, дълъг колкото ръката на мъж, стоеше изправен пред него, на педя забит в земята. Погледът му минаваше покрай него към мъглите, които, порозовели от утринното слънце, се носеха над омагьосаната земя и откриваха постоянно променящия се пейзаж. Той бе широкоплещест мъж с рижаво-кафява коса. Одеждите му, издържани предимно в оранжево, бяха изненадващо пищни за мястото и положението, което му бе отредено. Златна верига висеше на шията му. На нея имаше ясносин, с цвета на очите му, камък. Зад него двамата слуги се суетяха из стана, приготвяйки сутрешните ястия. Той бавно се приведе напред и положи върховете на пръстите си върху жезъла. Продължи да се вглежда покрай него. С появата на вихрушки в мъглата, щом вълни от сенки се разлюляха, той отклони поглед към тях. Накрая застина и се вслуша напрегнато. Заговори тихо и зачака. Повтори действията си няколко пъти, преди да се надигне и да се върне в лагера.
— Поставете още един прибор за закуска — нареди той на слугите, —
Хората промърмориха нещо недоволно, но единият от тях заизважда зеленчуци от един чувал и започна да ги чисти. Подаде ги на другия, който ги наряза на ситно в котлето.
— Пуснете и някоя мръвка вътре.
