— От друга страна, това забавление трябва да му е допаднало — усмивка прекоси пълните й устни. Мускулите й се отпуснаха. Приглади роклята си.
— Какво… какво имаше да казва… този път?
— Ела — рече тя.
Те минаха покрай кратера, заобиколиха топящия се къс лед и преминаха през аркадата до една дълга галерия с нисък таван. Жената я прекоси, приближи се до един широк прозорец и зачака, вглеждайки се през леката мъгла в искрящия утринен пейзаж. Той я последва и застана зад нея със сключени зад гърба ръце.
— Е? — запита накрая. — Какво имаше да каже Туалуа?
Тя продължи да се взира в искрящите багри и в скалите, които постоянно променяха формата си отвъд стълбовете пара. И тогава изрече:
— Той съвсем се е побъркал.
— И не е ядосан?
— И това се случва. Но както му дойде, така си и минава. Ала не е това. То е част от общото му състояние. Такива като него винаги имат нещо шантаво в себе си.
— Значи, през всичките тези месеци той всъщност не е искал да ни наказва?
Тя се усмихна.
— Не повече от обичайното. Но Пазителите винаги имат грижата да е враждебен към човечеството в рамките на нормалното.
— Как успява да премине през тях?
— Лудостта крие сила, както и напълно необичаен подход към проблемите.
Баран затупа с крак.
— Ти си нашият специалист по Старите богове и родствениците им — изрече накрая. — Докога ще продължава това?
Тя поклати глава.
— Няма начин да се разбере. Може да е завинаги. Може да приключи ей сега или в който и да било миг.
— И ние не можем да направим нищо и да… му помогнем да се излекува?
— Той би могъл да осъзнае собственото си състояние и да предложи лек. Понякога се случва.
— Имала ли си такива проблеми с тях в старите времена?
— Да, и процедурата беше същата. Трябва редовно да разговарям с него, да се опитам да достигна другото му „аз“.
— Междувременно — каза Баран, — той може да ни изтреби по всяко време — щом Пазителите ги няма, а цялата му магическа сила се е извратила така.
— Възможно е. Трябва да сме нащрек.
Баран изпръхтя.
— Нащрек? Ако той рече да се изправи срещу нас, не можем да направим нищо — дори да избягаме!
Той направи помитащ жест към пейзажа зад прозореца.
— Кой би могъл да прекоси тази пустош?
— Затворниците го направиха.
— Това беше преди, когато ефектът не бе толкова силен. Ти би ли искала да преминеш през това?
— Само ако нямам друг избор — отвърна тя.
— А пък и огледалото — както и повечето други магически предмети — не работи както трябва сега — продължи той. — Даже Джелерак не може да достигне до нас.
— Може да си има други проблеми в момента. Кой знае?
Баран сви рамене.
— Както и да е — каза той. — Ефектът е същият. Нищо не може нито да се вмъкне, нито да се измъкне оттук.
— Обзалагам се, че мнозина се опитват да се вмъкнат. Това място трябва да е същинско изкушение за всеки чародей отвън.
— Може и да е — ако успее да го овладее. Разбира се, никой от тях там навън няма и понятие какво се е променило. Може да го приеме като предизвикателство.
— Но съвсем не е предизвикателство за тези, които сме вътре, а?
Той облиза устни и се извърна, поглеждайки я втренчено.
— Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.
Точно в този момент откъм конюшните се зададе един роб с ръчна количка, натоварена с конска тор. Семирама изчака той да отмине.
— Отдавна те наблюдавам — каза тя. — Ясен си ми, Баран. Наистина ли си мислиш, че можеш да задържиш това място против волята на господаря си?
— Той си отива, Семирама. Вече е загубил част от мощта си, а Туалуа е друга част от нея. Вярвам, че може да бъде направено, макар че не мога да го извърша сам. Сега е най-слаб от векове насам.
Тя се изсмя.
— Говориш за векове? Говориш за неговата мощ? Била съм на този свят, когато той бе далеч, далеч по-млад. Царувах във Височайшия двор на Запада в Джандар. Познавах Джелерак, когато се опълчи срещу един бог. Какво са твоите няколко столетия, че ми говориш за векове?
— Богът го прокле и го лиши от разум…
— И все пак той оцеля. Не, няма да ти е лесно да осъществиш мечтата си.
— Ще се заема — каза той, — след като не те интересува. Добре де. Просто запомни, че има голяма разлика между мечта и действие. Аз не съм правил нищо, насочено срещу него.
— Не съм длъжна да му докладвам за всяка случайна дума, разменена между нас — каза тя.
Той въздъхна.
— Благодарен съм ти за това — отвърна той. — Но ти си била кралица. Нима нямаш желание пак да притежаваш такава власт?
— Изморена съм от властване. Благодарна съм просто да живея още веднъж. Поне това му дължа.
— Той те призова, защото се нуждаеше от някой, който би могъл да говори с Туалуа.
— Каквато и да е причината…
За миг спряха, взирайки се през прозореца. Мъглите се раздвижиха и те зърнаха мрачни форми, които си пробиваха път през проблясващи пясъчни могили. Баран очерта знак близо до десния ъгъл на прозореца и образът скоростно се приближи към тях — вече изглеждаше отдалечен едва на няколко стъпки: двама мъже и един товарен кон затъваха в земята.
— Напредват — отбеляза Баран. — Предизвикателството, за което спомена… Обзалагам се, че това са магьосник и неговият чирак.
Докато ги наблюдаваха, пълчище червени скорпиони, всеки от които голям колкото мъжки палец, припнаха през пясъците към борещите се фигури. Като ги видя, затъващият човек отпред очерта дълъг, бавен знак. Кръг от пламъци изригна около фигурите. Насекомите забавиха ход, отдръпнаха се, започнаха да обикалят по периметъра му.
— Да. Виж, заклинанието подейства… — кимна той.
— Понякога действат — рече тя. — Енергията на Туалуа се е насочвала в доста блуждаещи посоки.
След известно време насекомите се хвърлиха напред в пламъците, като телата на загиналите образуваха мост за останалите. Потъващият магьосник отново очерта знак и втори кръг от пламъци се появи зад първия. Скорпионите отново бяха зашеметени, но този път за много по-кратко време. Те повториха набега си към пламъците и започнаха да преодоляват и това препятствие. Сега повечето от тях се промъкваха през пясъците, за да се присъединят към първата вълна. Още веднъж магьосникът вдигна ръка и започна друг знак. Началото на трети кръг разцъфна в пламъци. Но в този миг влачещите се мъгли отново закриха цялата панорама.
— По дяволите! — изруга Баран. — Тъкмо взе да става интересно. Как мислиш, колко още кръга ще може да построи?
— Пет — отвърна тя. — Горе-долу за толкова ще му стигне мястото.
