тях. Нещо смътно познато…
Изведнъж затаи дъх и се отдръпна стреснат назад. Едри капки пот потекоха по челото му и той тихо запроклина.
Отново стисна меча и го прибра в ножницата.
Оттегли се, върна се по стъпките си в коридора, като лесно проследи силната човешка миризма, която другите бяха оставили. Усъмни се, че даже свинската смрад ще може да я погълне напълно.
Джелерак беше застанал пред малка месингова купа, поставена върху триножник. В нея тлееха седемнадесет съставки, чиято миризма бе в различна степен отблъскваща. Пред него се издигаха люти кълба дим и се понасяха встрани, а ароматът им не бе съвсем неприятен. Той изрече тайните слова, после започна да ги повтаря все по-бързо. От купата се разнесоха тихи пукащи звуци; от време на време се стрелкаха искри.
Връзката бе установена и в него, както и в обекта на намеренията му, започна да се натрупва деликатно психическо напрежение.
Когато отново стигна до края, той заговори, този път по-високо и още по-бързо. Съскането и припламването на сместа сега бе постоянно. Когато този път стигна до края, той широко разпери ръце, застина неподвижно и отчетливо изрече последните думи с глас, извисен до писък.
Димът се завихри за миг и субстанцията в купата, която бе придобила равномерен наситеночервен отблясък, припламна ярко и излъчи светлинна пулсация. После се издигна и закръжи отгоре, придобивайки формата на алена буква — руническото начало на думата „девица“.
Когато се стабилизира, Джелерак изрече кратка команда и яркият знак бавно се отдели. Ръцете му се отпуснаха и напрежението изчезна. Покри купата и последва творението си през арката, надолу по коридора.
То плаваше редом с него на нивото на очите му — ярък лъч, носен от палав полъх, порозовяло от слънцето платно сред мрачно море, и Джелерак крачеше зад него, усмихвайки се с лявото ъгълче на устата си.
Пламъчето лъкатушеше сред лабиринта от коридори в неопределена, но все пак южна посока и пропадна в първата стълбищна шахта, която стигнаха. С ръце в джобовете Джелерак подтичваше по стълбите след него по целия път до партера. Без да се поколебае, то зави вляво, както направи и той.
Последва го из осветени територии, където припламваха тънички свещи, сянката му израстваше и се свиваше, удвояваше се и се усукваше, като достигаше ту размерите на великан, ту на рогат гном. Той деликатно се прозина, докато минаваше покрай кацата с пълзящ храст — всъщност, един магьосник — съперник, когото той отдавна бе превърнал в растение и освен това го бе наказал с ръжда. Докато минаваше, си откъсна едно листенце. Капка кръв се появи на стъблото.
Наблизо приплясна прилеп и се сниши да го поздрави. Паяци танцуваха по ръбовете на полици, а плъхове се втурваха да го съпроводят.
Накрая буквата преплува през арката, през главната зала, където блясъкът й бе многократно отразен, докато Джелерак я настигна; тогава всички огледала помътняха.
Поведе го през преддверието на залата и накрая закръжи пред огромната главна порта. Джелерак смръщи вежди и за миг се спря зад него. Изрече насочващата дума и буквата се плъзна вдясно и изплува през вратата на страничната стая. Тиктакането на големия часовник проехтя около него за миг, докато я следваше.
Буквата прекоси засенчената стая и спря пред по-малката врата в предната стена.
Все още намръщен, Джелерак отвори вратата, надникна и буквата отплува напред. Местността около замъка оставаше стабилна, макар че отвъд определена точка земята се надигаше и гънеше, избухваха внезапни експлозии, зловещи пламъци политаха сред серни мъгли. Луната вече се беше издигнала високо и бе надянала маска от топаз. Щедро разпръснатите звезди изглеждаха мънички, съвсем отдалечени…
Джелерак последва буквата навън. Земята леко се тресеше под нозете му. Тя се придвижи към нещо, което грубо напомняше пътека, водеща надолу сред скалите към мястото, където по-рано бе имало езеро, а сега се бе издигнала ниска планина. Студен вятър блъскаше с крила наоколо, докато той се спускаше с чевръсти стъпки надолу по алеята от обли камъни.
След като почти бе слязъл по склона, буквата се оттласна нагоре вдясно, следвайки неравния, остър наклон. Джелерак се поколеба само за миг и се закатери след нея. Като се придържаше до склона, буквата продължи да плува в южна посока. После изведнъж изчезна.
Джелерак ускори ход и почти затича, докато я види отново. Беше заобиколила една канара и сега висеше във въздуха пред клисура сред скалите. Оттам струеше бледа светлина.
С приближаването му блясъкът се усилваше все повече, докато накрая, когато се озова пред нея, ярка светлина заслепи очите му. Отчетливата буква плуваше напред-назад и сякаш не й се искаше да влезе. Но Джелерак изрече друга дума и тя се вмъкна в отвора.
Той я последва и руната отново изчезна зад един ляв завой. Когато и той направи същото, изведнъж се спря и се вгледа.
Стена от пламъци изцяло препречваше пътя му — тъмночервени, почти мазни, те се сплитаха и разплитаха, безмълвни, подхранвани от нещо, което не се виждаше, и около тях се разнасяше слабият мирис на сяра. Руната отново увисна неподвижна на няколко стъпки от нея.
Много бавно, Джелерак пристъпи напред, вдигнал ръце с дланите навън. Спря, когато бяха на около стъпка от огнената завеса, и раздвижи ръце, очертавайки малки кръгове — нагоре, надолу и от двете си страни.
— Туй не ти е Древният, миличко — обърна се той към буквата. — Не е еманация, ами си е най- добросъвестно заклинание, макар и странничко. И все пак… Всеки си има слабости, нали? — завърши той, внезапно изкриви пръсти и протегна ръце напред. В същия момент разпери ръце встрани и пламъците се разделиха като разцепено платно. Той размаха ръце една след друга, завъртя китки, щракна с пръсти.
Пламъците останаха разделени. Буквата профуча покрай него.
Като пристъпи напред, Джелерак огледа спящия бял кон и спящата русокоса девойка, която беше освободил от проклятието да бъде статуя по молба на Дилвиш. Буквата бе застинала на челото й и сега бе започнала да избледнява:
Той коленичи и наведе глава да я огледа по-добре. После отдръпна ръка и я плесна.
Очите й се отвориха.
— Какво…? Кой…?
Срещна погледа на Джелерак и застина.
— Отговори на въпросите ми! — каза той. — За последен път те видях сред искрящи кули заедно с един мъж на име Дилвиш. Как се озова тук?
— Къде съм? — запита тя.
— В една пещера на склона близо до замъка. Пътят бе преграден от много интересно защитно заклинание. Кой го направи?
— Не знам — отвърна тя — и нямам представа как съм стигнала дотук.
Той се взря дълбоко в очите й.
— Какво е последното нещо, което си спомняш, преди да се събудиш тук?
— Затъвахме… в калта… недалеч от брега на езерото.
— „Ние“? Кой още беше там?
— Конят ми — Стормбърд — отвърна тя, пресегна се и погали спящото животно по шията.
— Какво стана с Дилвиш?
— Той прекосяваше езерото и затъна заедно с нас — разказа тя. — Но дойде един демон, измъкна го и го отнесе нагоре по хълма.
— И тогава го видя за последен път?
— Да.
— Можеш ли да ми кажеш дали бе отнесен в замъка?
Тя поклати глава.
— Не можах да видя.
— И какво стана после?
