Изменящата се земя

Не се виждаше никой. Изглежда, звуците идваха откъм някоя от отворените врати по дължината на коридора.

Дилвиш се отправи нататък, като се прилепяше до стената, търсейки някакво място или ниша, в която да се скрие, ако някой излезе от стаята. Обаче никой не се появи, макар че думите вече се чуваха ясно и той остана с впечатлението, че се е озовал в помещенията за прислуга. Изминаха няколко минути преди да чуе нещо интересно.

— … казвам ти, че се е върнал — изрече троснат мъжки глас.

— Просто защото бъркотията наоколо е спряла за малко? — отвърна някаква жена.

— Точно така. За да може той да премине.

— Тогава защо никой не го е видял?

— Че защо ще се показва на такива като нас? Най-вероятно е горе с Баран или с кралицата, или и с двамата.

Макар че слуша още известно време, той не чу нищо повече, което да му бъде от полза. И все пак, едната реплика очевидно се отнасяше за Джелерак, а „горе“ трябваше да означава по-висок етаж. Дилвиш тихо се отдалечи, зави и се насочи в другата посока.

Предпазливо броди наоколо четвърт час, докато стигне до стълбище. Остана дълго в подножието му, вслушвайки се, преди да се втурне нагоре.

Площадката в края на стълбите бе широка, не просто коридор, застлана с килим, а по стените висяха огромни гоблени. Дилвиш премина през нея, търсейки оръжие, ослушвайки се за човешки глас. Стигна до един прозорец. Спря се.

В цялата околност навън се търкаляха жълти жаби, които закриваха и откриваха неспокоен пейзаж, осветяван от лунна светлина и спорадично избухващи пламъци. Бляскави сини и бели диамантени форми се носеха над тях като безкрили голи птици, възседнали въздушни течения. Тъмни, мощни възвишения израстваха за миг; други се сриваха също толкова бързо. Проблясваха случайни мълнии, следвани от гръмовен екот. Каквото и да ставаше, околността изглеждаше много по-зле, отколкото на идване.

Дилвиш извърна поглед от пронизваната от искри гледка на потръпващия свят и продължи през площадката, като накрая стигна до друго широко, застлано с килими стълбище. На стената над площадката бяха окачени две огромни алебарди. Той сграбчи дръжката на по-близката с две ръце, вдигна я, поклати глава и внимателно я върна на поставката й. Беше прекалено тежка. Щеше да се изтощи, докато я влачи със себе си.

Дилвиш продължи. Топъл ветрец го лъхна и стените сякаш се люшнаха. Буен поток плисна иззад ъгъла и стена от вода се понесе към него. Опита да отстъпи, но водата изчезна, преди да го достигне. Когато спря в края на площадката, стените и подът бяха сухи. Само няколко риби пляскаха наоколо. Зад ъгъла, обаче, имаше локви. Призрачна ръка с меч се издигна от едната.

Дилвиш пристъпи напред и сграбчи меча. Ръката изчезна и оръжието незабавно започна да се топи. Беше от лед. Той го пусна в локвата и се отдалечи.

По дължината на площадката имаше много врати, някои от които открехнати, други — затворени. Той се спираше и се вслушваше пред всяка една, поглеждаше през онези, които бяха отворени, но не чу нищо. Върна се до първата от затворените врати и се опита да я отвори. Беше заключена, както и втората, и третата.

Стигна до края на площадката, където неясно се очертаваше малко стълбище отляво. Той бързо го изкачи. Тук таванът бе по-нисък, но килимите и стенните украшения — по-богати. През един тесен прозорец успя да зърне част от замъка. Стори му се, че призрачни фигури се движат по бойниците. Никакви врати не извеждаха от тази площадка и той бързо я прекоси, изкачи ново ниско стълбище, което изникна от лявата му страна и излезе на друга площадка с висок таван. Тя бе по-добре осветена и много по-пищно обзаведена от всички, през които бе преминал досега.

Първата врата отдясно бе заключена, но втората — не. Той се поколеба, когато тя леко поддаде под натиска му, обхванат от интуитивна увереност, че в стаята отвъд има някой.

Провери решимостта си и установи, че е непреклонен. Ако Джелерак бе вътре и всичко друго се окажеше несполучливо, той бе твърдо решен да използва последното си оръжие — Ужасните Проклятия. Те щяха да разрушат замъка заедно с намиращото се вътре, включително и самия него — обхванати от пламъци, които не можеха да бъдат угасени, докато не изпепелят прокълнатото.

Той блъсна вратата и пристъпи напред.

— Селар! Ти дойде! — извика Семирама и миг по-късно се озова в прегръдките му.

Глава 8

Къдрокосият великан крачеше през тунелите под Вечния Замък, а от лявото му рамо към гръдния кош кървеше дълбока рана, в ръцете си държеше меч и се препъваше в мрака. Преди броени минути беше унищожил някакво безименно кожесто чудовище, което безшумно го бе нападнало отгоре в един от коридорите. Все още се движеше в мрак. Зениците на очите му бяха неестествено разширени. Ругатните му странно напомняха тези на Мелбриниононсадсаззерстелдрегандишфелтселиор, с когото се бе сблъскал горе в залата много по-шумно, но със същия резултат. Сега ругаеше, защото успешно бе проследил вонята надолу по тунелите, докато не стигна мястото, където преминаването на пълчища свинеподобни твари безнадеждно бе надделяло над всички останали миризми. Беше се загубил и му оставаше само да скита безцелно, докато не надуши следата отново.

Но това, което го караше да побеснява бе, че със сигурност бе видял човека, който му трябваше, да профучава покрай него в едно от разклоненията само преди миг. Той дори го бе извикал по име, но не беше получил никакъв отговор. Докато стигне онова място, човекът бе изчезнал и макар че беше го следвал успешно известно време, гадната свинска смрад бе пресрещнала следата, беше се смесила с нея и я бе погълнала.

Великанът стигна до едно разклонение на тунела, зави и продължи все наляво до следващия. Изглежда, изборът нямаше никакво значение. Единственото наистина важно нещо бе да продължава да върви. Рано или късно…

Гласове!

Той се извърна. Не. Бяха някъде отпред, не зад него.

Забърза и гласовете се усилиха. Човекът изследва друго разклонение на тунелите пред себе си и хукна към центъра им. После, като се обърна бавно избра онзи, който водеше надясно.

Да.

Имаше завой, отклонение. Някъде отвъд него се движеха и разговаряха хора. Той хвана този път, без да бърза особено. Слабата светлина вече почти се виждаше.

Като премина завоя, видя мъжете. Вървяха отдясно наляво по друго разклонение, като този, който беше начело, държеше високо една факла. Трябва да бяха около половин дузина, включително и стареца. Не можа да разбере думите им, но му изглеждаха радостни. Освен това бяха дрипави и когато се приближи, усети, че миризмата им е много силна, сякаш са били затворени дълго време в място, напълно лишено от хигиенни условия.

Мъжът застина в мрака и ги загледа. Не след дълго вече беше в тунела, по който те се отдалечаваха. Зави в посоката, от която бяха дошли, и продължи.

След малко се озова в просторна стая, където една-единствена факла догаряше в поставката си. Отляво се намираше полица с вериги и окови. Няколко оръдия за мъчение, потънали в прах, бяха разхвърляни из ъглите.

Следата водеше през стаята и отвъд отворената врата. Примесена с нея, тук бе и миризмата, която търсеше. Усещаше я от известно време — всъщност, откакто бе тръгнал по този път. Но тук тя бе по-силна, а след вратата…

Великанът спря на прага и надникна. Залата бе празна, все още осветена. Празни окови висяха от пръстените на стената. По целия под имаше разхвърляни пранги.

Той тръгна напред, но отново се спря.

Този под…

Като изтегли меча си, той размести купчините нечистотии и слама. Имаше нещо проснато на пода под