И отново.
Удиви се на талантливия начин, по който бе замислено заклинанието и дълбоко в себе си осъзна, че самият той някога ще се нуждае от подобно устройство за преместване. Човек не се сблъскваше с такова заклинателско майсторство всеки ден…
Хайде пак!
Сега бе по-критично настроен и потърси мястото, податливо на атака.
Аха!
Седмият израз свършваше с твърда съгласна, а осмият започваше с такава. Същото се отнасяше за двадесет и третата и двадесет и четвъртата дума. Той отново премина през тях. Цезурата между седмата и осмата бе малко по-дълга.
Холрън спря и вмъкна едно меко „т“ в паузата при следващата си обиколка. Дори и Джелерак да се заслушаше в собственото си заклинание, нямаше да може да го долови между две съгласни. Той се измъкна от специално създадения елемент и сътвори проста система от подзаклинания, всичките линии, на която вървяха успоредно и едновременно с това бяха наложени върху съществуващите елементи на заклинанието на Джелерак. Щом свърши, прегледа отново дали всичко е наред. Не изтри нищо. Една последна проверка и той активира звука „т“, след което се промъкна в собствената си система. Безпогрешно. Под заклинанието всъщност използваше същността на системата на Джелерак, но сцеплението трябваше да бъде…
Холрън придоби енергия от собственото си присъствие в новата система, като я активира, и мислено се изплези на студеното синьо създание. Цялата схема изчезна и той се озова в собственото си огледало, съзерцавайки отпуснатото си тяло.
Излезе от огледалото, забави честотата на вибрациите и отвори очи. Протегна се и се усмихна. Беше успял и не бе оставил улики.
Надигна се, отново се протегна и разтри челото и слепоочията си, разтърка очи. Запрозява се още преди да е извадил и настроил черния кристал. Обаче успя да се стегне, съсредоточи вниманието си и назова името на Мелиаш.
Изображението се появи.
— Здрасти — каза той. — Какви ги вършите там?
— Холрън! Какво става? Толкова време мина!
— Бъхтех се над онова скапано нещо. Чакай да ти кажа за огледалото на Джелерак.
— Огледалото му за придвижване?
— Същото. Тъкмо си открехнах вратичка за проникване в замъка.
— Открехнал си вратичка?
— Точно така. Ако онзи скапан елементалий не ни се пречка, то ще работи точно както той го иска, без изобщо някога да му светне, че имам достъп до заклинанието, до огледалото, до замъка — и то когато си поискам.
— Никога не съм чувал за подобно нещо.
— Това си е един хитър подход, който сам съм разработил.
— И как възнамеряваш да се възползваш от него?
Холрън се прозя.
— Ще разбера, като се събудя. Точно сега имам нужда да се понакисна и да му дремна. Скапан съм.
— Но това трябва да означава, че си убедил Съвета да предприеме нещо.
— Стига бе, Мелиаш! Нещата трябва да са ти ясни. Всичко, което успях да постигна — и при това случайно, — бе да ги уведомя, че има такива неща като огледалата. Че те не биха пипнали Джелерак и с тояга.
— Тогава кой те е упълномощил да отвориш заклинанието?
— Никой. Сам реших да го направя.
— Няма ли да имаш неприятности, ако разберат?
— Не и като частно лице. Подадох си оставката от Съвета в знак на протест в края на срещата.
— О… съжалявам.
— Е, не ми е за първи път. Виж сега, трябва малко да си почина, преди да предприема каквото и да било. Довиждане.
Той замъгли кристала, прибра го в ковчежето му и се отправи към вратата. Докато излизаше, щракна с пръсти, но не се огледа назад.
Отначало Семирама не обърна внимание на почукването на вратата. Но когато то се повтори и Лиша не се яви да отвори, тя се надигна от леглото си, цялото в кожи и възглавници, и прекоси стаята.
— Да?
Не видя никого, когато открехна вратата, и я разтвори широко.
Преддверието беше празно.
Затвори вратата и се върна в постелята си — мека, ухаеща на тамян, старо вино и спомени. Въздухът заискри за миг, гоблени и завеси се развяха, сякаш ветрец бе преминал през затворената стая.
— Милейди, Семирама, кралице, аз съм тук.
Тя се огледа, но не съзря никого.
— Тук.
Един тъмнокос мъж в жълта туника и кожени гамаши се взираше в нея откъм дясната страна на леглото, склонил глава. Погледна нагоре и се усмихна.
— Кой… кой си ти? — запита тя.
— Твоят слуга — Джелерак. Беше ми необходимо да се променя, за да стигна до това място. Забавлява ме да продължа. Надявам се, че среща одобрението ти.
— И наистина е така — тя бегло се усмихна. — Кога пристигна?
— Току-що — отвърна той. — Дойдох веднага тук, за да изразя уважението си към теб и да разбера естеството на затрудненията с Древния.
— Затруднението в момента — каза тя — е, че той е съвсем луд.
— О-о! И откога продължава това му състояние? — поинтересува се магьосникът, като я гледаше напрегнато.
— От около половин час. Той го очакваше и ме уведоми. Бях при него, когато започна.
— Разбирам. И все пак областта наоколо бе в хаос от неговите еманации от доста по-отдавна. Как могат да се съчетаят тези обяснения?
— О, това ли — тя поднесе чаша към устните си и отпи от нея, като кимна към шкафа с напитките. — Заповядай, вземи си нещо за пиене, ако искаш.
— Благодаря. Рядко си го позволявам.
Тя кимна, защото това вече й беше известно.
— Той го направи по мое нареждане.
— Това обяснява начина, по който го прави. Стори ми се, че виждам въздействието на човешко съзнание. Би ли си направила труда да ми обясниш защо?
— За да държа настрани търсачите на приключения, които се опитваха да се доберат дотук в отсъствието ти. Започнаха да стават досадни.
— Но действаше и срещу мен.
— Нали разполагаше с огледалото!
— Огледалото не действа.
— Започнах да подозирам това едва днес следобед, след като Баран бе споменал нещо и помолих Туалуа да ми го изясни, преди да полудее. Ти не дойде ли през него?
Джелерак поклати глава и отново се усмихна.
— Трябваше да го направя по сложния начин. Да не намекваш, че Баран е намислил да се противопоставя на интересите ми?
— Не съм сигурна. Може да се е опитвал да ти помогне, като се старае да отстрани нечия намеса.
— Това ще се изясни. Дали проблемът на Туалуа е в това, което си мисля?
— Тъмната му страна се надига и той се опитва да се бори с нея.
— Хм. За съжаление, това ще направи общуването с него по-трудно. Прекаленият егоизъм ще съпътства
