изолираше от психично проникване. Замъкът бе прекалено далеч за пряк физически достъп, а и във всеки случай околностите му отново можеха да се впуснат в лудешкия си танц. Холрън бе поверил на паметта си вида и усещането за мястото. След като се бе завърнал в тялото, а после и в покоите си, той бе проверил всичко, съдържащо се в обемистата му библиотека, за което можеше да се сети и което би могло да има някакво отношение към проблема с огледалата.
Сега отново пусна духа си да отлети към онова загадъчно място. Не след дълго Вечния Замък примигна под него, огромен и зловещ. Психичният му екран все още се държеше, но имаше места, където реалността бе сведена до най-опростени видения…
Той се премести в равнината от чиста енергия и откри, че тук пътят му също е преграден. После стигна до архетипното място на чистите форми, където също не бе допуснат. Със значително по-голямо усилие от положеното дотук, Холрън се придвижи до равнината на същностите.
Аха…
Целият градеж на замъка бе чудноват — едно от най-странните неща, които някога бе съзирал. Но той не губи време в каталогизиране на чудесата. След като вече бе насочил волята си да определи мястото на огледалото, то се открояваше доста ясно пред погледа му там, където в земния свят би се намирала северната кула.
Приближи го предпазливо, като търсеше необичайни същности наоколо.
Имаше само един човек и от тази равнина присъствието на една друга ръка бе осезаемо. Значи това беше Баран. Добре, добре…
Той видя заклинанието и премина в равнината на структурите, където се чувстваше много по-удобно. То се превърна в множество взаимно свързани линии с различен цвят, като всичките те пулсираха и искрици енергия се стрелкаха сякаш напосоки из точките на пресичане.
Интересно. Нещо друго също изучаваше заклинанието отгоре, от по-близък план, в равнината на енергията.
Холрън леко се отдръпна и загледа наблюдателя. Ако той можеше да определи началната точка вместо него, значително време и енергия, да не говорим за риск, щяха да му бъдат спестени. Не му хареса смътното синьо спираловидно тяло в един тесен ъгъл. След внимателен оглед разбра, че то сякаш бе прилепено там и все пак свободно…
При още по-внимателно оглеждане се оказа, че колегата му по изучаване на заклинанията е един от онези неопределени, цизлунарни елементалии от аморфен, огнен вид, когато са в собственото си измерение. Тук той представляваше разузнаващ сърп, който пулсираше в червено. Сърпът обходи периферията на заклинанието няколко пъти, бързо, без да влиза в допир с мрежата от линии. Обаче като че ли забавяше ход при един изпъкнал ъгъл всеки път, щом минеше покрай него.
Всяка линия, която Холрън съзираше, представляваше отделен елемент на заклинанието — изречен или създаден със знак. Силата, която го изпълваше, бе, разбира се, придадена от самия Джелерак по време на ритуала и произтичаше или от собствената му същност, или от жертвен източник. Проблемът на Холрън бе да определи последователността, в която структурата е била създадена, докато се намираше в собственото си измерение — трудна задача, защото началото не бе непосредствено видимо, каквото би било в работата на някой начинаещ или дори чирак, който няма голяма слабост към потайностите. Бе изключително хитроумно творение и Холрън усети неохотно възхищение пред техническата вещина на майстора му.
Сърпът се забави на още едно място — един ъгъл по-долу, като че ли внезапно привлечен от нещо там — после отмина и отново спря пред изпъкналия ъгъл.
Холрън продължи пасивното си разузнаване. Сега можеше да се измъкне дори ако някой използваше заклинанието преди него. По-късно щеше да стане наистина опасно. По-добре беше да остави елементалият да поеме риска на предварителните стъпки.
Сърпът отново се забави край ъгъла, почти спря и Холрън съсредоточи цялото си внимание на това място.
Да. По време на прилива и отлива на една от пулсациите той се увери, че е определил тънката като паяжина линия в една неестествена пресечна точка, където би могъл да вклини микроскопична преграда на възприятие. Но елементалият като че ли не я забеляза и се върна при изпъкналия ъгъл, където спря.
Холрън се загледа, сигурен какво ще последва.
Сърпът протегна по-изострения си край, осъществи контакт, като приложи психичен натиск в тази точка. Леденосиният пазител отскочи като развита пружина от съседния ъгъл. Сърпът се напъна да се освободи, после застина. Започна да се свива и миг по-късно бе изцяло погълнат.
Синята спирала се отклони встрани и остана неподвижна, но сега пулсираше по-ярко. След още няколко потръпвания тя се прикачи към друг ъгъл и допълнителната яркост, която бе придобила, беше изсмукана в структурата на самото заклинание. Тя се изтъркаля встрани и застина — неясно синьо очертание.
Холрън се приближи. Сега можеше да види, че елементалият едновременно блокира и проучва заклинанието. Особености, които отначало бе взел за част от градежа, започнаха да примигват и да избледняват — прегради, разположени в открити пространства, които трябваше да се затворят, когато заклинанието бъде призовано. Докато наблюдаваше преливането им, той се замисли за лицето, което трябва да е въвело елементалия в картината. Веднага, щом осъзнае изчезването му, щеше да изгуби известно време да създаде условия за призоваване на следващия, ако решеше да продължи проучването и блокировката, и още малко време да го натовари със задачата му. Щеше да има достатъчно време Холрън да свърши онова, което трябваше да се направи, без да бъде прекъсван.
Освен ако, разбира се, някой не задействаше заклинанието, докато той е там. В такъв случай щеше да бъде унищожен.
Магьосникът се отправи към по-долния ъгъл. Единственото, което му оставаше, бе да определи посоката, в която протичаше заклинанието. Имаше две възможности. Погрешната щеше да развали заклинанието и изцяло да дезактивира огледалото, докато той преминава обратно през него.
Едната линия бе по-тънка и показваше високия пронизителен тон в гласа на заклинателя. Обикновено заклинанията започваха с по-нисък тон от финалния, макар че невинаги се правеше така. Освен това, всяка линия можеше да представлява предварителен жест. Той се приближи и установи моментен контакт с по- плътната линия.
Синята спирала проблесна към него, но преди да пристигне, той вече се беше отдръпнал, отнасяйки едно важно сведение със себе си: линията отекваше при контакт! Следователно, беше дума, а не жест.
Холрън следеше и чакаше спиралата да се успокои. Този път й трябваше повече време, но все пак отплува, проучвайки по-широките ъгли.
След като веднъж правилно бе навлязъл в заклинанието от който и да било негов край, щеше да бъде в безопасност от атаките на спиралата. Но те трябваше да бъдат временно неутрализирани, докато структурата бъде задействана. Тогава единствената опасност би могла да дойде, ако използваха заклинанието, докато той го проучваше.
Спиралата отново се усмири и той прослуша по-тънката линия, като мигновено се отдръпваше.
Студеното синьо тяло действаше по предсказуем начин и той го пренебрегна, докато обработваше допълнителната информация, която беше получил. Имаше още едно ехо — следователно, започваше и завършваше с дума.
Все още нямаше начин да различи със сигурност кое рамо на ъгъла представлява началото и кое — края, освен предположението за по-ниския звук. Той отстъпи и още веднъж огледа заклинанието като цяло, опитвайки се да получи обща представа за строежа му.
Прерови паметта си за аналогии, размисли над тях и реши, че накрая ще трябва да се довери на едно напълно субективно усещане, което нарастваше вътре в него.
Втурна се напред и проникна откъм края на по-тънката линия. Ударът на студеното синьо създание остана извън възприятията му, тъй като при идването му той вече се придвижваше навътре в системата на заклинанието.
Осъзна, че предположението му е вярно, щом дочу първата дума — сравнително стандартно начало — да звъни навсякъде около него. Продължи напред из заклинанието, като получаваше впечатление за всеки жест, олицетворен от всяка дума, и го запечатваше в паметта си. Когато стигна до края, прескочи бездната и започна втора обиколка. Този път пробяга през него по-скоро да придобие обща представа, отколкото да отработи детайлите.
