някои иначе похвални чувства. Май ще е най-добре първата ми работа да бъде възвръщане на нормалното му състояние, така че да ми помогне да се възстановя от някои болежки.
— Би ли могъл напълно да му помогнеш — освен временното облекчение?
— Уви, лейди, не мога. Защото кой би могъл да триумфира над собствената си тъмна природа? Впрочем, да знаеш къде мога да намеря девственица наоколо?
— Не знам… Може би някоя от младите робини… За какво ти е?
— О, ще ни е необходимо едно досадно човешко жертвоприношение, за да пооправим нашия Древен. Нямаше да има нужда от това, ако бях в по-добра форма, но сега нещата стоят точно така. Не се безпокой, имам заклинание за намиране на девици, което мога да използвам. Всъщност май ще е по-добре да се заема с това незабавно. Така че ще се оттегля, лейди.
— Довиждане, Джелерак.
— Може би по-късно ще имам нужда от услугите ти като преводач.
— Ще бъда тук.
— Отлично.
Той прекоси стаята, стигна до вратата, отвори я, усмихна се и кимна. Излезе.
Семирама си играеше с чашата и се чудеше дали сега огледалото се бе изчистило и колко далеч би могло да отведе някого или неколцина.
Дилвиш изгледа останалите и щом Лорман престана да вие, запита:
— Знае ли някой от вас къде мога да се сдобия с оръжие, щом се махна оттук?
Някои се позасмяха, но Ходжсън поклати глава.
— Не. Нямам представа къде може да е арсеналът.
— Просто можеш да тръгнеш да търсиш — отбеляза Деркон. — Желая ти успех. Между другото, може ли да те запитам какъв изход ще намериш?
Дилвиш вдигна ръка до устата си и я отдръпна. Премести я до една от оковите. Дочу се стържещ звук, последван от прещракване.
— Ключ! — изкрещя Голт. — Той има ключ!
— И целият замък ще го разбере, ако не млъкнеш! — каза Ходжсън. — Откъде го взе, Дилвиш?
— Подарък от дамата — отвърна той, докато отключваше другите окови и се освобождаваше от веригите. — А това направи тази целувка най-запомнящата се, която някога съм получавал.
— Мислиш ли — запита Деркон, — че този ключ ще стане и за другите окови?
— Трудно е да се каже — отвърна Дилвиш, приведен напред, докато освобождаваше нозете си. Изправи се и ритна веригите.
— Ето, опитай.
Деркон сграбчи ключа и го пъхна в една от прангите си.
— Не, дявол да го вземе! Може би тази…
— Дай го насам, Деркон! Може би става за моите…
— Я дай тук!
— Нека аз да опитам!
Деркон опита последователно всичките си окови, докато Дилвиш разтриваше китки и глезени и изтупваше дрехите си. Накрая изръмжа и подаде ключа на Ходжсън.
— На полицата отвън имаше много малко ключове — отбеляза Дилвиш, докато Ходжсън въртеше ключа в прангите си, които не помръдваха.
Дилвиш се обърна и се отправи към вратата.
— Чакай! Чакай!
— Не си отивай!
— Донеси ги!
— Донеси ги!
Той изчезна. Зад гърба му воплите им се превърнаха в проклятия.
Бледожълта вихрушка се надигна в средата на стаята и различни екзотични аромати изпълниха въздуха. Сред него се материализира множество жаби, които засипаха застлания със слама под и заскачаха. Вихрушката отплува през стаята и се заиздига към вратата.
След миг зад нея изникна някаква фигура и хвърли пръстен с ключове на полицата между Вейн и Голт. Краткото мълчание, което последва, бе нарушено от хор резки възклицания, фигурата отстъпи. Вихрушката позеленя. Жабите запяха.
Дилвиш изтръгна една факла от подпората й в стената и се зае да проследи пътя, по който го бяха довлекли. Не обърна внимание на пресичащите се тунели, откъдето се дочуваше странно шумолене, макар да му се стори, че някъде далеч някой извика името му с плътен ехтящ глас. Накрая стигна до мястото, откъдето му се струваше, че започва завоят, който му трябваше, и се насочи наляво, факлата пращеше, по стените се стичаше вода, нещо тежко и кожесто висеше от тавана и леко пулсираше, като че ли диша. Отново зави в посока, която го отдалечаваше вдясно. Внезапно спря на друг кръстопът и се завъртя да огледа всички посоки. Тази площадка беше ли тук преди?
Досега всичко изглеждаше наред, но докато го бяха влачили и малко след това, той беше в безсъзнание.
Дилвиш навлажни левия си показалец и постави факлата на една ръка разстояние зад себе си. Когато вдигна пръста, усети хладен повей от ляво на дясно. Вдигна факлата и се отправи в тази посока.
Двадесет стъпки и се наложи да избира между разклонението вляво и вдясно. Лявото му се стори смътно познато и той тръгна по него. Скоро се озова в подножието на някакво стълбище. Да. Това беше пътят.
Дилвиш зави.
Докато се качваше бавно през полумрака, съзря очертанията на врата към осветена стая. От лявата му страна имаше стена, от дясно — нищо.
Преди да стигне до края на стълбата, Дилвиш угаси факлата в стената и я хвърли, защото стаята отсреща се виждаше ясно. Дочу слаб музикален звук откъм десния ъгъл.
Той пристъпи бавно и надникна зад ъгъла. Нямаше никой, но…
Имаше
Разгледа видимите части от стената, като се надяваше да намери, каквото и да било оръжие.
Нищо. Главно огледала, които отразяваха залата и всяко отражение се преливаше от огледало в огледало.
Съществото на пода не помръдваше. Локвата около него обаче изглеждаше по-голяма.
Той безшумно се приближи към тъмната купчина. Насред път замръзна. Беше демон — онзи, който беше дошъл да го изтръгне от лепкавия плен на езерото — тялото му бе разплескано като гнил плод, усукано и разкъсано.
Дилвиш не се приближи, само гледаше и се чудеше. После отстъпи назад. Вонята от разложението стигна до ноздрите му. Хвърли поглед през рамо и огледа залата. Далеч в дъното й отляво имаше широк вход, вдясно — малка вратичка и още една двойна врата. Той не изпитваше желание да прекосява това разстояние.
Пред него, близо до пъклените останки, вляво на гоблена имаше ниша с полуоткрехната врата. Като заобиколи възможно най-отдалеч разкъсаната твар, той се отправи в тази посока.
Зад вратата цареше тишина и мрак. Отвори я колкото да може да мине през нея и я остави да се върне бавно в предишното си положение. Тя леко изскърца, докато се люлееше.
Мъжът тръгна по тесен коридор. Около него плуваха воали от виолетова мъгла, съпроводени от звуци, наподобяващи нежна песен на кристален вятър и аромат на прясно окосена ливада. Мина през килер, през малка спалня и през осмоъгълна зала, където син пламък висеше над звездообразна плоча от розов камък. Всички стаи бяха безлюдни.
Накрая коридорът го изведе до по-широк, който се разклоняваше вляво и вдясно. До него долетяха гласове. Спря и се вслуша. Думите бяха неразличими и приглушени, така че той рискува да надзърне зад ъгъла.
