— Не знам. Събудих се тук. Току-що.
— Започва да става досадно — каза Джелерак и се надигна. — Ставай и тръгвай с мен!
— Кой си ти?
Той се изсмя.
— Някой, който има нужда да му направиш една специална услуга. Оттук!
Той махна назад към пътя, откъдето бе дошъл. Тя стисна устни и стана.
— Не — каза тя. — Няма да тръгна с теб, ако не ми кажеш кой си и какво искаш от мен.
— Досаждаш ми — намръщи се магьосникът и вдигна ръка.
В същото време тя вдигна своята в жест, почти идентичен с неговия.
— А! Ти май поназнайваш нещичко от Умението!
— Вярвам, че ще установиш колко съм добра, както и много други преди теб.
— Заспи! — изрече внезапно той и очите й се затвориха. Тя залитна. — А сега отвори очи и прави това, което ти кажа: Следвай ме! Дотук беше с демокрацията — добави той, като се обърна и се отправи напред. Тя тръгна по стъпките му, а Джелерак я поведе в нощта по стръмния път, осветен от блясъка на Изменящата се земя.
Мъжете следваха Лорман, а Лорман следваше еманациите. Нагоре по мрачното стълбище и през дъното на залата, спирайки се само да огледат разкъсаното тяло на покойния им демоничен мъчител със смесица от страх и удоволствие, те се отправиха по тесен коридор и завиха надясно, щом достигнаха края му.
Изкачиха едно стълбище и продължиха, търсейки път към предната част на сградата, след което се насочиха на север.
— Започвам да го усещам — прошепна Деркон на Ходжсън.
— Кое? — запита спътникът му.
— Чувството за мощно побъркано присъствие. Усещане за огромната сила, която това създание насочва и разтърсва земята отвън. Аз… Плашещо е.
— Поне това усещане съм готов да споделя с теб.
Одил не каза нищо. Голт и Вейн, хванати за ръце, се движеха последни. Стените проблясваха, на места ставаха прозрачни и призрачни форми танцуваха в дълбините им. Облаци зелен дим се закълбиха около тях и ги зашеметиха. Огромно космато лице ги огледа тържествено през един отвор в тавана и миг след това изчезна сред пламъци й гръмлив смях.
През първия прозорец, покрай който преминаха, те видяха Изменящата се земя, където конници-скелети яздеха коне-скелети и в небето се вихреха кълба дим.
— Приближаваме! — изграчи Лорман; гласът му се стори на останалите прекалено висок.
Най-сетне стигнаха до една галерия, където дълга редица прозорци разкриваше безброй изгледи към изменящата се перспектива. Самата галерия беше безлюдно, тихо място, без свръхестествените вълнения, на които бяха свидетели през дългия си път. Веднага щом влязоха в нея, те всички бяха завладени от присъствието, което Деркон бе усетил по-рано.
— Това е мястото, нали? — запита той.
— Не — отвърна Лорман. — Мястото е по-нататък. Там лудият Туалуа сънува и изпраща кошмарите си да опустошават света. Изглежда, има още две свързващи галерии. Тази, която е най-северна, може да се окаже най-подходяща за нашите цели. Но за да стигнем до нея, ще трябва да минем през неговата зала. След като го направим, пътят пред нас ще бъде чист.
— Ако успеем и оживеем — запита Одил, — ще се опитаме ли да го убием по време на суматохата, която ще последва?
— Никак не ми се иска да се лишим от цялата тази сила… — каза Вейн.
— … когато вече изстрадахме толкова много заради нея — допълни Голт.
— Дали сме клетва да бъдем честни — каза Лорман и се изкиска.
— Разбира се — потвърди Деркон.
Ходжсън кимна.
— Доколкото имам думата — каза той, — поне част от нея ще бъде използвана правилно.
— Добре — каза Одил и гласът му потрепери.
Те тръгнаха през галерията, забавяйки ход, докато минаваха покрай прозорците, за да погледнат искрящия хаос. Когато най-сетне стигнаха до Залата на Кратера, се прилепиха до стената, докато я прекосяваха. От време на време от дълбините долиташе припляскващ шум.
Магьосниците се спогледаха, опрели гръб в стената, докато странично се придвижваха напред. Никой не проговори. Чак когато бяха излезли от Залата и достигнаха входа на далечната галерия, осъзнаха, че са притаили дъх.
Те тръгнаха бързо по галерията и завиха зад първия ъгъл. Озоваха се в просторен, сумрачен алков срещу друга редица прозорци, откъдето се откриваше по-равнинен, залят с лава пейзаж от Изменящата се земя.
— Добре — обяви Лорман, крачейки из стаята. — Тук еманациите са силни. Трябва да се наредим в кръг. Ще бъде дост& лесно да фокусираме и аз ще се погрижа за посоката. Не. Ти, Ходжсън, застани ей тук. Ти ще изречеш последните думи на Освобождаването. За това ще бъде най-добре да имаме бял магьосник. Деркон, ти застани ей там. Всички ще вземат участие. След малко ще ви кажа какво да правите. Ще образуваме лупа. Ей там, Одил.
Един по един, шестимата магьосници заеха местата си в отблясъка на горящата земя. Безглав дух, следван от различни части на пет други таласъма, преплува покрай прозорците. Последният биеше барабан в такт с изригванията отдолу.
— Това добро или лошо предзнаменование е? — запита Голт.
— Както при повечето предзнаменования — отвърна Вейн — е трудно да се разбере, докато не стане прекалено късно.
— Опасявах се, че точно това ще кажеш.
— Внимавайте сега! — обяви Лорман. — Ето какво ще трябва да правите…
Дилвиш се бе опрял на лакът. Семирама му се усмихваше.
— Потомък на Селар! — възкликна тя. — Струваше си, каквото и да стане после, да те срещна и да те познавам — теб, който толкова приличаш на другия.
Тя оправи завивките и продължи.
— Не ми харесва да мисля за Джелерак това, което мисля сега, защото той винаги е бил приятел. Но заподозрях някои неща доста преди твоето пристигане. Да, жестокостите бяха нещо обичайно по мое време и аз отдавна съм свикнала с тях. Освен това не изпитвах друга привързаност в това време и място… Сега… — тя седна. — Сега чувствам, че е дошло времето да си отида и да го оставя на съдбата му. Не след дълго дори Древния ще се обърне срещу него. Тогава ще бъде твърде зает да ни преследва. Огледалото за преминаване е чисто. Избягай с мен през него. С твоя меч и някои мои умения скоро ще завладеем някое кралство.
Дилвиш бавно поклати глава.
— Имам един спор с Джелерак, който трябва да разреша, преди да напусна това място — каза той. — И като говорим за мечове, ще ми трябва поне един.
Тя се приведе и го прегърна.
— Защо трябва толкова да приличаш на предшественика си? — каза тя. — Предупреждавах Селар да не отива в Шоредан. Знаех какво ще се случи. А сега, когато те намерих, ти се втурваш към съдбата си по същия начин… Целият ти род ли е прокълнат, или само аз?
Той я прегърна и каза:
— Трябва.
— И той каза същото при почти същите обстоятелства. Имам чувството, че препрочитам стара книга.
— Тогава се надявам новото издание да има малко по-добър край. Не прави нещата още по-трудни за мен.
— С това мога винаги да се справя — каза тя, усмихвайки се, — ако сме заедно. Ако си премериш силите с него и успееш, ще ме вземеш ли със себе си?
