китката надолу. — Дете мое, аз…
Усмивката й се стопи, тя рязко отдръпна ръка и я закри с другата.
— Не… — тя се извърна. — Не!
Вдигна ръце да прикрие лице и се втурна към източния коридор.
— Какво направих? — попита Арлата. — Не разбирам…
— Нищо — каза й Дилвиш. — Нищо. Стой тук!
Той хукна към коридора, по който преди бе бутал количката с Арлата. Когато стигна, откри, че мястото сега е празен алков с бели стени; дървена стълба водеше надолу и надясно. Той бързо слезе.
Останалите видяха някаква сянка да преминава над тях и да се спуска огромна черна ръка. Деркон изтича до северната галерия да погледне през най-близкия прозорец. Ходжсън го последва, както и Арлата малко по-късно. Блек наведе глава да огледа нападалите части от покрива.
Щом погледнаха през прозореца, те видяха могъщата черна ръка да се придвижва бавно, много бавно към една отдалечена стена. Сякаш почти спря, преди да я докосне, и все пак те усетиха вибрации навсякъде около себе си и целият замък отекна — само веднъж — като огромна кристална камбана.
Небесата затанцуваха и земята леко се размести. Мъжете погледнаха нагоре и видяха тъмното усмихващо се лице да избледнява, докато изчезна съвсем.
Слънцето се гмурна на запад.
— Божичко! — извика Деркон. — Отново започва!
Наблизо, от дясната им страна, въздухът затрептя и взе да се сгъстява.
Дилвиш се втурна презглава по стълбите, зави и потърка очи, объркан. Малка сводеста врата в подножието извеждаше в дъното на главната зала там, където преди се намираше скърцащата врата на задния коридор. Той бързо я прекоси и откри падналата Семирама близо до средата на стаята.
Докато бързаше към нея, тялото й започна да се изменя, сгърчи се, стана по-ъглесто. Косата й бе напълно побеляла. Отворената й рокля разкриваше пергаментова кожа и очертания на кости.
Но преди да я доближи, някакво сияние във въздуха над нея го накара да забави ход. За миг усети ужасяващото присъствие на създанието, което бе видял да кръжи над кратера, преди небесната ръка да го отнесе. Дори успя да различи неясния силует на Древния, протегнал пипала към нея. И все пак в жеста нямаше нищо заплашително. Тъкмо обратното. Като че ли създанието се пресягаше да утеши, да окаже някакво свръхестествено благоволение. Видението се задържа само за миг почти на границата, където би могло да бъде възприето като заблуждение поради светлината или замъгляване на ретината. После изчезна и дребната фигура на пода се превърна в прах пред очите му.
Когато стигна дотам, не бе останало много за гледане. Дори дрехите се бяха разпаднали до тънък контур в нозете му. Само…
Някакво движение отляво привлече вниманието му…
Огледалото…
Огледалото вече не отразяваше главната зала във вида, в който бе около него. Вместо друго огледало на отсрещната стена, сега се виждаше широко, извито стълбище от бял камък, по което бавно се изкачваха две фигури. Жената несъмнено бе Семирама — такава, каквато я помнеше преди смъртта да я застигне. Ала мъжът…
Макар че в него имаше нещо познато, трябваше да обърне глава и погледите им да се срещнат, за да разбере Дилвиш, че можеха да бъдат братя. Другият бе малко по-едър от него и може би малко по- възрастен, но чертите им бяха еднакви. Лека усмивка играеше по устните на мъжа.
— Селар… — прошепна Дилвиш.
И тогава звук като биенето на огромна кристална камбана изпълни въздуха. През огледалото като черни мълнии се разбягаха пукнатини и парчета от него започнаха да падат, докато целият замък се тресеше конвулсивно.
Последното, което Дилвиш видя от двамата на стълбата, бе тяхното спокойно изкачване и преминаването им през тъмносини завеси, които изчезнаха след тях, преди парчето огледало да се плъзне надолу. Семирама бе хванала мъжа за дясната ръка. Нито веднъж не се обърна.
Дилвиш падна на едно коляно и протегна ръка към купчината прах пред себе си. Вдигна верижка, на която бе окачен малък медальон. Пъхна го в джоба си.
Глава 11
— Оттук! — извика Блек. — Побързайте! Движим се по-бързо отпреди.
Ходжсън, Деркон и Арлата се върнаха в залата.
— Какво има, Блек? — запита Деркон.
— Ела тук — отвърна Блек. — Имам нещо за теб.
Деркон се подчини.
— Погледни там! — Блек посочи с разцепеното си копито към една червена ивица сред камънака. — Вдигни го!
Деркон се спря и го измъкна.
— Жезълът на Джелерак? — запита той.
— Аления Жезъл на фолкинтайн. Донеси го! Бързо!
Блек се обърна и се насочи към алкова, през който бе излязъл Дилвиш. Останалите го последваха.
— Блек — каза Деркон, — следвам те. Но какво става? Защо бягаме?
— Тази стая все още съществува само защото ние сме вътре. Ще помогнем на сградата да се отърве от едно излишно крило, като излезем.
— На сградата?
— Спряла се е на по-малък размер за този период. Но основната причина е, че скоро ще се състои Големия Взрив, тъй като се оттеглихме много бързо, както ни бе помолила сградата…
— Извинявай, Тъмнокожи — извика Ходжсън, докато минаваха през алкова и тръгнаха надолу по стълбата, — но този Голям Взрив… да не би да имаш предвид…?
— Създаването на Вселената — довърши Блек. — Да. Ще се наложи да извървим целия път. Във всеки случай, след взрива ще трябва да преминем през опасна зона, обитавана от същества, които биха ни причинили възможно най-голямо зло. Сградата може да е в състояние да задържи много от тях навън, но няколко…
Блек стигна до края на стълбището и взривът започна.
Изчезнаха всички цветове; светът бе черно и бяло, светлина и мрак. Ходжсън можеше да вижда през плътта на девойката пред него — тъмен скелет в ярка обвивка, както и през Деркон, обвит в някаква припламваща духовна светлина, прекрасна сред мрачните геометрични очертания, през които преминаваха; видя Блек, който представляваше великолепен чист пламък, стремително носещ се по пода; видя още някой, който сияеше в тленния си затвор…
— Ъглите! — извика Блек. — Най-вероятно ще се появят в ъглите на залата! Не използвайте върховете на оръжията си, защото ще бъдат безсилни! Удряйте странично и използвайте странични движения, освен ти, Деркон! Ти трябва да използваш жезъла!
— Срещу кого? Как? — изкрещя Деркон, когато нещо цветно и с нормално тяло се появи в залата и той различи Дилвиш отпред, с изваден меч.
— Хрътките на Тандолос! Аления Жезъл е най-мощен в ръцете на черен магьосник. Няма нищо сложно. Той е едно от най-ефикасните магически взривяващи устройства, създавани някога. Действието му е изцяло функция на волята и черпи от жизнените сили на този, който си служи с него. Сега твоите трябва да са мощни и пламтящи, защото си минал през Пламъка на Сътворението! Да застанем заедно в средата на залата. В кръг!
Осветлението се бе нормализирало, според разбиранията за нормалност на това място, преди да стигнат до Дилвиш; полилеят припламваше ярко като преди. Разкъсаното тяло на демона бе изчезнало. Сега, когато огледалата се бяха разпаднали, залата изглеждаше по-малка с голите си сиви стени. От мястото си в предната й част високият часовник жужеше; циферблатът му неясно мъждукаше.
Ходжсън замърмори, когато нещо тъмно се размърда в най-близкия до часовника ъгъл.
