с бели дантелени пердета. Изкачиха се по дървена стълба. На стените висяха още от картините в онзи странен, ярък, предизвикателен стил, който Дилвиш бе забелязал по-рано.

Отвън отново долетя тътенът на заровете, последван този път от нещо като титаничен изблик на смях.

След още един завой попаднаха в една от галериите — по-тясна и застлана в средата с пътека. Тук прозорците бяха още по-тесни, макар че стените и подовете си оставаха каменни.

— Не ви ли се струва, че всичко се смалява пред очите ни? — запита Ходжсън.

— Да — отвърна Дилвиш и погледна назад. — Изглежда се превръща в нещо друго. И освен това забелязахте ли, че нямаше варианти, нямаше избор по кой път да тръгнем? Сега е съвсем ясно.

Дилвиш долови поредица чуруликащи звуци пред тях. Спря рязко. Ходжсън и Деркон сториха същото, вдигнаха ръце и опипаха наоколо. Нещо им преграждаше пътя.

Въздухът пред тях затрептя. Стана непроницаем. Притъмня още повече. Дилвиш усети, че докосва каменна стена.

Той се обърна. Въздухът трептеше на около шест стъпки зад него. Тръгна натам заедно с останалите. Явлението се повтори. Прозорецът осигуряваше осветлението на внезапния им затвор, но един бърз оглед им разкри, че нямаше начин да стигнат до някой от другите прозорци, разположени по гладката външна стена.

— Ти беше казал — отбеляза Деркон, — че се доверяваш на гения на мястото.

Дилвиш се обърка.

— Има си причина. Трябва да има причина! — отсече той.

— Времето — каза Ходжсън. — Мисля, че е времето. Дошли сме прекалено рано.

— За какво? — попита Дилвиш.

— Ще разберем, когато тази стена се отмести.

— Мислиш ли, че така ще стане?

— Разбира се. Предната стена е достатъчна да ни попречи да продължим. Задната трябва да не ни позволи да излезем оттук.

— Интересно хрумване.

— Така че ви предлагам да се обърнем към стената отпред и да сме готови на всичко.

— Има нещо в това, което казваш — заяви Дилвиш, зае позиция и взе меча в ръка.

Отново дочуха заровете на боговете и смеха. Но този път смехът продължаваше и продължаваше, ставаше все по-силен, докато разтърси стените на сградата и им се стори, че идва директно отгоре.

Стената затрептя и избледня в мига, когато някъде зад нея се разнесе стенещ, пукащ звук. Един бърз поглед разкри на Дилвиш, че задната стена си беше там.

Щом пътят беше чист, те се отправиха напред. Но спряха само след няколко крачки, смразени от гледката в залата пред тях.

Безброй гъвкави пипала над ръба на кратера поддържаха нещото, което частично се бе показало отгоре. До североизточния край на ямата бе застанал мъжът, когото Дилвиш познаваше като Уилиънд; пред очите му минаваше ивица яркочервено стъкло. Зад него стоеше Семирама, абсолютно неподвижна, докато двамата гледаха издигащото се тяло на Туалуа. Над главите им покривът бе разцепен и докато Дилвиш и спътниците му гледаха, гигантски пръсти се промъкнаха вътре, извиха се, хванаха част от покрива, отчупиха го с едно движение и го хвърлиха. Паднаха няколко дебели греди. Изведнъж видяха звездното небе. На фона му се извисяваше великанската фигура на многогърда жена; тялото й излъчваше свръхестествена светлина. Тя се пресегна отново надолу през отвора, който бе направила и деликатно, почти нежно подхвана гротескната фигура, свита върху кратера, издигна я и внимателно я промуши нагоре през ръбестия отвор.

— Не! — изкрещя Джелерак, свали очилата около врата си и погледна свирепо нагоре, въртейки очи. — Не! Върни ми го! Той ми е нужен!

Магьосникът се втурна към кратера, където едната от съборените греди стигаше от пода до отвора горе. Той я сграбчи и започна да се катери.

— Върни го, казвам ти! — извика той. — Никой не може да открадне нещо от Джелерак! Дори и богиня!

Като спря по средата на гредата, той измъкна аления жезъл и го насочи.

— Казах, спри! Върни го!

Ръката продължи бавно да се изтегля. Джелерак направи знак и от върха на жезъла изскочи бяла светлина, която окъпа горната част на ръката в небето.

— Това е Джелерак! — извика Дилвиш и хукна напред.

Ръката се бе спряла и Джелерак отново се закатери, приближавайки разрушения покрив.

Дилвиш стигна до ръба на кратера, заобиколи го.

— Върни се, копеле! — извика той. — Имам нещо за теб!

Над катерещата се фигура се появи още една ръка и се снижи.

— Заповядвам ти да ми се подчиниш! — изкрещя Джелерак и тогава видя пръстите, които се разтваряха и се пресягаха към него.

Той вдигна жезъла и ръката се обля в бяла светлина. Жезълът не произведе някакъв друг очевиден ефект и скоро бе изтръгнат от хватката му, а самия Джелерак бе сграбчен и издигнат, все още протестирайки, към сумрачното небе.

— Той е мой! — извика Дилвиш, когато стигна до гредата. — Понесох толкова много, за да се откажа сега! Върни го!

Но ръцете вече не се виждаха и фигурата беше се извърнала.

Дилвиш протегна ръце като да се закатери по гредата, но усети нечия длан на рамото си.

— Не можеш да го стигнеш оттук — каза Семирама. — Какво искаш — справедливост или отмъщение?

— И двете! — извика Дилвиш.

— Е, тогава поне едното ти желание е изпълнено. Той е в ръцете на Старите Богове.

— Не е честно! — каза Дилвиш през зъби.

— Честно? — Семирама се изсмя. — Ти ми говориш за честност — на мен, която току-що открих въплътена старата си любов, а смъртта на Джелерак или покоряването на волята му ще сложи край на съществуването ми?

Дилвиш се обърна и я погледна; след това отмести поглед встрани. Високо отгоре долетя гръмовен изблик на смях, който се отдалечаваше.

Блек и Арлата току-що бяха влезли в залата. Дилвиш хвана ръката на Семирама и бавно коленичи пред нея. Дочу чаткането на копита.

— Дилвиш, какво става тук? — долетя гласът на Блек. — Допреди малко пътят ни към тази зала бе преграден.

Дилвиш го погледна, пусна ръката на Семирама и посочи към покрива.

— Той изчезна. Уилиънд беше Джелерак, но Старите Богове го отнесоха.

Блек изпръхтя.

— Знаех кой е той. Почти го бях докопал по-рано, докато бях в човешки облик.

— Бил си в какво?

— Заклинанието, върху което работех след Кървавата Градина — използвах го да се освободя от положението си на статуя. Все още бях в съзнание, когато Джелерак ме вкамени, за да освободи Арлата — той кимна към девойката, която се приближаваше, и продължи:

— Разпознах го като Джелерак в мига, в който го направи. Щом се освободих, продължих насам. Намерих нея и коня и ги освободих. Трябваше да използвам заклинание да я държа настрани. Оставих я в една пещера долу на склона и й осигурих известна защита. Тогава…

— Дилвиш, кое е това недоразвито хлапе? — запита Семирама.

Дилвиш се изправи, докато Арлата бързо поправяше парцаливата си туника.

— Кралице Семирама от Джандар — започна той, — това е лейди Арлата от Маринта, която срещнах на път към това място. Тя поразително прилича на някого, когото много, много отдавна познавах добре…

— Все още не съм загубила чувството си за хумор — каза Семирама, усмихна се и протегна ръка с

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату