Когато я приближи, спря озадачен. Високият дървен предмет с кръгъл циферблат, издаваше висок, скимтящ звук. Отиде да го разгледа и видя, че непосредствено над циферблата висеше закръглена, вибрираща материя. Вейн не можа да определи характера и произхода й, макар че не му изглеждаше заплашителна.
Реши да не се забърква с непознати магии и мина покрай нея.
Като стигна до вратата на дневната, постави ръка на дръжката и се поколеба. Отвън ставаха странни неща. Но същото можеше да се каже и за вътрешността на замъка.
Дръпна резето и отвори вратата.
До ушите му долетя вой, причинен сякаш от бушуващ вятър. Във всяка посока, докъдето погледът му стигаше, имаше вода. Но вълните и леката набразденост, които са присъщи на огромните водни маси, тук не се виждаха. Вероятно бе мъгла от фини пръски, които обгръщаха всичко…
Мъжът протегна меча напред към влажната мъгла. Миг по-късно го дръпна обратно.
Върхът му бе напълно ръждясал. Щом докосна окисления метал, той се превърна на прах в пръстите му и падна. Оглушителното скрибуцане продължи. Небето все още представляваше непрекъсвана от нищо седефена шир.
Вейн затвори вратата и пусна резето. Застана с гръб към нея. Разтрепери се.
След като бе събрала скъпоценностите и одеждите, с които бяха я погребали, в малък пакет и го бе пъхнала под кревата, Семирама крачеше из стаята, като се мъчеше да реши какво още си струва да вземе. Грим?
Някой почука на вратата. Тъй като беше наблизо, тя сама я отвари.
Джелерак й се усмихна.
— О!
Тя се изчерви.
— Ще имам нужда от лингвистичните ти способности — заяви той.
Чифт розово оцветени очила висяха около врата му. Дебелият край на ален жезъл се подаваше от дълга, тясна ножница на колана. Той се поклони, посочи наляво и надолу към коридора.
— Моля, заповядай с мен!
— Да… разбира се.
Тя пристъпи напред и тръгна редом с него в тази посока. През прозореца хвърли поглед към едно перлено небе над безкрайно море.
— Нещо е станало? — запита тя накрая.
— Да. Имаше… намеса — отвърна той.
Внезапно над главите им се разнесе стремителен звук, наподобяващ чаткането на копита.
— Огромен тъмнокос мъж ме прекъсна в средата на заниманията ми — обясни той.
— Това ли бе причината за… спазъма? И всички останали ефекти?
Той поклати глава.
— Не, някой е развалил задържащото заклинание и вече не следваме нормалния ход на времето.
— Мислиш ли, че Туалуа го е направил? Или пък непознатият?
Той се спря да погледне през друг прозорец. Морето се бе оттекло почти напълно и сега, докато гледаше, се заиздигаха планински вериги.
— Не вярвам, че Туалуа е бил в състояние да го направи. И освен това мисля, че непознатият бе толкова изненадан, колкото и аз. Но успях да получа представа за духа му, преди да загубя съзнание. Той е нещо стихийно, демонично, което само временно е придобило човешки облик. Затова хукнах веднага, щом се свестих — да си взема някои инструменти, които бях скрил.
Джелерак прокара палец през горната част на жезъла.
— Това е оръжието, с което се разправям с такива като него. Сигурен съм, че някога, много отдавна, си виждала такъв…
Тя затаи дъх. Цялото небе припламна в ярък малинов оттенък, после стана ослепително бяло. Закри очи с ръка и погледна встрани, но вече бе започнало да се смрачава.
— Какво… какво беше това?
Джелерак махна ръка от очите си.
— Вероятно свършекът на света — каза той.
Те гледаха как небето продължава да притъмнява, докато не придоби опушен, жълтеникав цвят. Така и остана. Джелерак се извърна.
— Във всеки случай — продължи той, — онзи сигурно е отмъкнал оригиналните ми средства за довършване умиротворяването на Туалуа. Така че — той докосна очилата — ще използвам ето това. Имаше време, когато можех да го очаровам само със собствения си поглед и глас, но сега имам нужда да подсиля погледа си. Ти трябва да го призовеш, да го накараш да се издигне, така че за миг да се погледнем очи в очи.
— И после какво?
— Трябва да възстановя задържащото заклинание.
— Кой е успял да го развали?
— Първо ще трябва напълно да възвърна силата си, да намеря това лице и да се разправя с него.
Мъжът отново тръгна. Семирама вървеше в крачка редом с него.
— Тогава ние наистина сме хванати в капан — каза тя. — Дори и да извършиш всичко, което си намислил, къде ще ни отведе това?
Той дрезгаво се изсмя.
— Дори знанието може да има граници. От друга страна, вярвам, че изобретателността не познава такива. Ще видим.
Те продължиха, изкачиха едно стълбище, завиха.
— Джелерак — запита тя. — Кой е създал това място?
— Това също бихме могли да разберем — отвърна той. — Не знам със сигурност, макар че започвам да вярвам, че то е… някак си… живо.
Тя кимна.
— Аз също имах някои странни усещания. Ако е така, на чия страна би застанало?
— Предполагам, че на своята собствена.
— То е могъщо, нали?
— Погледни, през който и да е прозорец. Да, прекалено много могъщи сили действат тук. Не ми харесва. Веднъж вече волята ми бе подчинена на по-голяма сила…
— Знам.
— … и няма да допусна това да се случи отново. Това би било краят и за двама ни, както и за още много неща.
— Не разбирам.
— Ако волята ми бъде подчинена, плътта ти ще се превърне в праха, от който я възкресих, както и безброй други неща, които зависят от мен — всичко ще бъде разрушено.
Тя го хвана за ръката.
— Трябва да внимаваш.
Джелерак отново се изсмя.
— Битката едва сега започва.
Семирама стисна ръката му по-здраво.
— Но пътуването може би свършва. Погледни!
Тя посочи напред към един прозорец, през който се виждаше появата на много блед слънчев свод сред сумрачно небе.
Усети, че той застина.
— Бързо! — извика Джелерак.
При следващия завой тя се огледа назад; зад гърба им имаше само гола стена.
