Мрачната фигура не помръдна, дори когато тя се приближи. Светлината се разпадна и угасна точно преди да стигне до нея. Изведнъж нежен глас, сякаш идващ някъде отблизо, произнесе: „Твърде нелюбезно, твърде нелюбезно“ и създанието се завъртя, преминавайки през съседната врата с рязък дрънчащ звук.
Баран бавно свали ръка, после я вдигна към устата си, защото отново се закашля. Проклетият таласъм! И все пак, кой го беше призовал? Нима наистина Джелерак се бе завърнал?
Той се отдалечи от балюстрадата и се отправи към стълбището.
Когато слезе долу, той огледа ъгъла. В прахта откри отпечатък от сцепено копито.
Холрън изруга и легна по корем, придърпа възглавницата върху главата си и здраво я дръпна надолу.
— Не! — изкрещя той. — Не! Няма ме! Махни се!
Застина неподвижно, докато сърцето му биеше учестено. После напрежението постепенно го напусна.
Отдръпна ръка от възглавницата. Дишането му стана равномерно.
Внезапно тялото му отново се стегна.
— Не! — изкрещя той. — Аз съм само един клет незначителен магьосник, който се опитва да поспи! Оставете ме на мира, по дяволите!
Думите му бяха придружени от ръмжене и скърцане със зъби. Накрая лявата му ръка се стрелна към едно инкрустирано сандъче от слонова кост в горната част на леглото му. Пъхна вътре ръка, потършува за миг и измъкна малък кристал.
Претърколи се по гръб, нагласи възглавницата си и се сви в полуседнало положение. Постави искрящото кълбо на корема си и погледна надолу към него през полузатворените си, лепнещи за сън очи. Измина доста време, докато в него се появи образ.
— Направи го хубаво — измърмори той. — Направи го да си струва риска от трансформация в по-низша форма на живот, страдаща от отвратителни язви, сърбящи хемороиди и хорото на свети Вит. Дано да си струва демоните мъчители, нашествието от скакалци и солта в раните. Нека…
— Холрън — каза Мелиаш, — важно е.
— Дано да е така. По-съсипан съм от кралска курва след революция. Какво искаш?
— Той изчезна.
— Много хубаво. И без това не трябва на никого.
Протегна ръка, готов да прекъсне връзката, но се спря.
— Какво е изчезнало? — запита той.
— Замъкът.
— Замъкът? Целият проклет замък?
— Да.
За миг остана безмълвен. После се надигна още нагоре, потърка очи, отметна назад коса.
— Разкажи ми за това — каза той, — по възможност с прости думи.
— Изменящата се земя престана да се изменя за известно време. После отново започна, по-яростно от когато и да било преди. Избрах си удобен пункт за наблюдение. След малко отново престана. Замъкът беше изчезнал. Сега всичко е спокойно и хълмът е празен. Не знам какво стана. Не знам как стана. Това е всичко.
— Мислиш ли, че Джел… че той би могъл да го премести? И ако е така, защо? Или пък може би Древния?
Мелиаш поклати глава.
— Отново говорих с Роук. Той гледа на нещата по-материалистично. Съществува стара легенда, че сградата е вечна, че някак си е закотвена във времето и се движи заедно с него. Ако тази котва някак си е била вдигната, той би могъл да отплува по реката на вечността.
— Дяволски поетично, но какво означава всичко това?
— Не знам.
— Мислиш ли, че точно така е станало?
— Не знам. Може би.
— Лайно!
Холрън разтри слепоочия, въздъхна, вдигна кристала и прехвърли крака през ръба на леглото.
— Добре де — каза той. — Добре. Трябва да му хвърля един поглед, щом се е стигнало до там. Но първо ще се поизмия и ще хапна нещо. Говори ли с другите пазители?
— Да. Те нямат какво да добавят към наблюденията ми.
— Хубаво. Дръж мястото под око. Свържи се с мен незабавно, ако се случи нещо ново.
— Разбира се. Възнамеряваш ли да уведомиш Съвета?
Холрън направи гримаса и прекъсна връзката, като се зачуди дали на Съвета не може да му бъде вдигната котвата и да бъде изпратен във вечността.
Вейн беше престанал да ридае и от доста време седеше, потънал в мисли, без да гледа към Голт. Вместо това се взираше в редуването на светлина и мрак в небето отвъд прозореца. Накрая се раздвижи.
Нежно положи главата на Голт на пода и се изправи. Като се приведе, той преметна вцепененото тяло на своя приятел през раменете си.
Тръгна напред, излезе от алкова, огледа се надясно, потръпна и зави наляво. Бавно се отправи по галерията, докато не стигна до ниско стълбище, което водеше нагоре. След като изследва един къс коридор с няколко отворени врати над стълбището, той се заизкачва.
Движейки се по-бавно и предпазливо, Вейн огледа стаите. Нямаше никой. Втората и третата бяха спални, а първата — дневна. Той влезе в третата и като се наведе, издърпа покривката на леглото с една ръка. Постави Голт на леглото и го нагласи. Надвеси се и го целуна, после го покри. Обърна се и излезе от стаята, без да поглежда назад, като затвори вратата зад себе си. Стигна края на коридора, където нисък свод отвеждаше към тясно стълбище. Слезе по него и се озова в тържествена трапезария с четири стола, разположени в единия край на дълга маса. В горната й част имаше кошничка с хляб. Сграбчи хляба и започна да яде. На един поднос под салфетка имаше малко нарязано месо. Вейн започна лакомо да го поглъща. В глинено гърне откри червено вино и го изпи направо от съда. Докато обикаляше масата, за да се нахрани, постепенно застана с лице в посоката, от която беше дошъл.
Стълбището беше изчезнало. Там, откъдето бе влязъл, имаше монолитна стена. Все още дъвчейки енергично, той отиде до нея и я почука на няколко места. Не звучеше кухо. Потрепери и се отдръпна от нея. Това място…
Обърна се и хукна през двойната врата в дъното на стаята. Коридорът бе широк, както и стълбището, водещо надолу. Беше украсено с коприна и оръжие, а на места застлано със зелен килим. Вейн се пресегна към меча на стената, който му се видя най-полезен — късо, тежко оръжие с раздвоен край и обикновена ръкохватка. Когато го взе в ръце и го размаха да го усети в движение, видя, че вратата, през която току-що беше излязъл от трапезарията, бе изчезнала — бе заменена от прозорец, през който проникваше мека, перленосива светлина.
Върна се по стъпките си и надникна през прозореца. Планинска верига потъваше на място, където преди изобщо не бе имало такава. Сега цветът на небето бе равномерно мъртвобял, без слънце и без звезди, а различните оттенъци на светлината сякаш се излъчваха от него. Сребриста субстанция се втурна напред, спря, отново се понесе. Беше му необходимо известно време да разбере, че е вода, която приближава. Той се откъсна от прозореца и се насочи към стълбището.
Опита се да овладее паниката, която усещаше, като я замени с омраза към замъка и всичко, намиращо се в него. Когато стигна подножието на стълбището, тръгна през едно антре, изкусно обзаведено в стил, който не можа да разпознае, макар че се гордееше с познанията си в тази област. Спря на прага на главната зала.
В това помещение също нямаше никой. Беше му познато, защото го преведоха през него, когато робите от замъка го заловиха. Голт и той бяха довлечени при управителя на замъка, Баран, след което се отнесоха по обичайния лош начин и ги затвориха долу. Ръката му стисна ръкохватката на меча, когато си спомни този ден. Закрачи през залата покрай големите порти и се насочи към дневната, където имаше по-малък допир с външния свят.
