подобен начин, и щом влезе, долови звук, наподобяващ възглас.
В малката камина изведнъж се разгоря огън. Върху ниска кръгла маса близо до огнището бяха подредени бутилка вино, парче сирене, малка пита и кошница с плодове. Столът до масата изглеждаше удобен. В храната сигурно имаше отрова. Вражески трик?
Той се приближи, отчупи парченце сирене, подуши го и го опита. Разположи се и започна да се храни.
Главата и очите му не преставаха да се движат, докато ядеше, но не забеляза никого, нито пък нещо враждебно. И все пак усещаше едва доловимо благоразположено присъствие, което го пазеше и му желаеше доброто. Усещането стана толкова силно, че следващия път, когато устата му бе празна, той промърмори едно „благодаря“. Пламъците незабавно се удължиха и огънят запращя. Полъх от приятна топлина достигна до него.
Когато свърши, той се изправи, погледна назад и с неудоволствие откри, че пътят, по който бе дошъл в стаята, бе изчезнал. Ламперия покриваше стената, а върху нея бе окачена една от странните картини — обляна от слънцето гора. След миг на вглеждане, всички детайли се замъглиха от необичаен вид мазки гъста боя.
— Добре де — огледа се той, — който и да си ти, приемам, че имаш добро отношение към мен. Нахрани ме и, изглежда, желаеш да стигна до някакво място. Знам, че трябва да се отнасям с подозрение към всичко, разположено сред тези стени, и все пак съм склонен да ти се доверя. Ще изляза през единствената врата, която виждам. Води ме! Ще те следвам.
Той стигна до вратата и излезе от стаята. Озова се в продълговата, мрачна зала с висок таван. Имаше много врати, но само зад една от тях се виждаше мека светлина. Дилвиш се отправи нататък и светлината се отдалечи. Премина къс коридор и попадна в друга зала, подобна на предишната. Този път светлината се появи зад врата далеч отляво. Прекоси залата по диагонал, следвайки я.
Щом стигна дотам, откри коридор, водещ отдясно наляво. Сега светлината бе някъде далеч долу. Тръгна натам.
След няколко завоя пътят го изведе в широк, нисък коридор с множество равномерно разположени тесни прозорци откъм по-близката му страна. Поколеба се, огледа се наляво и надясно.
Изведнъж пред него премина бледа светлинка и се насочи надясно. Премигна почти веднага, щом той тръгна нататък. Дилвиш се втурна след нея. Светлинката изчезна, когато той намери пътя.
Прозорците му разкриха гледка, в която плуващи облаци бяха изгубили очертанията си и небето бе придобило зеленикав оттенък; тясна яркожълта ивица се бе извила като дъга от хоризонт до хоризонт като дръжка на пламтяща кошница.
Дилвиш бързо тръгна напред; светлината в прозорците едва пулсираше.
Коридорът бе дълъг, но накрая го отведе до друг — галерия с широки прозорци, които позволяваха по- широк изглед към странния пейзаж: бури, които трябваше да бушуват по цял ден, утихваха, докато мигнеш; дърветата пулсираха в зелено, златисто и кремаво, земята бе едновременно бяла и тъмна, а зелени ивици присветваха и угасваха. Областта отново бе започнал да се изменя, но по коренно различен начин от преди. Онова, което по-рано бе едва доловимо поскърцване, сега бе равномерно жужене.
Някаква външна миризма стигна до ноздрите му и той се удиви на мръсната следа, която минаваше през средата на пода. Отпред се намираше просторна зала с висок таван и той неволно забави ход, щом я приближи. Лошо предчувствие го изпълни. Като че ли мрачна зла аура бе надвиснала в стаята, като че ли нещо тягостно, злокобно и някак си отчаяно я обитаваше, дебнеше и изчакваше възможността да извърши нечувано зло. Той потръпна и докосна дръжката на меча, а щом доближи свода, водещ навътре, тръгна още по-бавно.
Осъзна, че се придвижва наляво, докато не се оказа притиснат до стената, вървейки странично, и накрая спря в тъмния ъгъл точно пред входа.
Направи стъпка напред, стисна здраво оръжието и надникна в стаята. Отначало мракът не му позволи да види нищо, но после очите му свикнаха и той различи голямата, тъмна падина в средата й. Нещо стоеше до левия ръб, някакъв малък предмет, който той не можа да разпознае. За миг то бе докоснато от блясъка, който Дилвиш бе следвал досега, но светлината се отдалечи незабавно и той все още не можеше да разбере какво му бе посочила.
Все още се колебаеше, когато едно тънко пипало се протегна от тъмната зона и започна да опипва ръба близо до предмета, който Дилвиш разглеждаше. Почти мокър от пот, той се застави да влезе, а зелените му ботуши го понесоха безшумно по плочите.
Баран поклати глава, изплю парче зъб, преглътна. Слюнката му имаше вкус на кръв. Изплю се още няколко пъти и се закашля. Лявото му око бе залепнало и полузатворено. Когато го потърка започна да се лющи нещо тъмно и засъхнало. Огледа ръката си. Оказа се засъхнала кръв. А пък и това почти вцепенено, тъпо пулсиращо място…
С върха на пръстите опипа челото си. Болката отново се появи. Завъртя глава насам-натам. Легна настрани в подножието на стълбата. Значи така било, когато накрая те сполети… Той премести тежестта си, като опита да се надигне и веднага се строполи назад от болката в лявата си ръка и крак. „По дяволите — помисли си той. — Дано не са счупени! Не знам никакви заклинания за счупени кости…“
Направи нов опит, подпрян само на дясната ръка, и се претърколи до седнало положение, като протегна крака напред. Добре, много по-добре…
Опита се внимателно да сгъне крака си и го опипа. Болката не намаля, но като че ли нямаше нищо счупено. Едва тогава леко упражни магьосническите си умения върху него. След няколко движения болката започна да утихва и се превърна в слаби пробождания. Тогава насочи внимание към главата си и повтори процедурата със същия резултат.
Следващото, което направи, бе да опипа ръката си и рязка болка го прониза, когато леко стисна лявата предмишница.
Добре.
Внимателно, даже прекалено внимателно, той постави лявата си ръка между широкия колан и дебелия си корем.
Започна отново упражнението, което щеше да успокои болката. Когато свърши, Баран предпазливо се изправи на крака, опрял здравата си ръка на стената. Цяла минута остана с наведена глава, като дишаше тежко.
Накрая се изправи, направи няколко крачки, спря и се огледа. Нещо не беше съвсем в ред. Отляво трябваше да има стена, а не мраморна балюстрада. Той я проследи с поглед. Беше дълга осем-девет стъпки и стигаше до началото на широко стълбище. Доста далеч оттатък започваше отново.
Отвъд балюстрадата имаше огромна, дълга стая, обгърната в сенки, с изкусно изработени корнизи, с изсечени капители. Отделни кътчета бяха мебелирани; през средата й бе постлана дълга, тясна пътека.
Баран се дотътри и се подпря на балюстрадата. От предишното замайване не беше останало и следа. Сигурно бе преминало след падането. Може да е било предчувствие за падането…
Странно, колко странно… Той отмести поглед. Преди тук нямаше такава стая. Никога и не бе виждал такава стая — нито във Вечния Замък, нито другаде. Какво се бе случило?
Погледът му откри далечния ляв ъгъл и застина. Зад няколко стола с високи облегалки, в един участък, натежал от сенки, бе застанало нещо огромно, черно и неподвижно и се взираше в него. Той можа да го различи, защото очите светеха в мрака с червен блясък и срещнаха неговите през пространството, без да мигат.
Гърлото му се сви, сдържайки вик, който би могъл да прерасне в истерия. Каквото и да беше съществото, стоеше срещу магьосник-майстор. Той вдигна ръка и призова затишието, предшестващо бурята, която щеше да предизвика.
Бледа светлина заигра по върховете на пръстите му, докато повтори заклинанието, като изрече само ключовите думи от него. Когато събра пръсти, ръката му заприлича на конусовидна свещ разпръскваща светлина. После ги разпери, а сред тях остана изкривена надолу равнина от светлина, която припламна нагоре по кривата. Върна се, образува пламтяща бяла сфера, към която той изпрати водеща дума и после я хвърли направо към спотайващото се в сенките създание.
Като разпръскваше искри, горящата сфера полетя бавно напред, почти плувайки към целта си.
