Глава 10
Когато Дилвиш заобиколи стаята откъм североизток, картината се изясни — прекатурен мангал, тъмна диаграма, търсещо пипало, полуразголена девойка, положена в ръчна количка, слабо блещукащи отпечатъци от сцепени копита…
Той пъхна меча в ножницата възможно най-тихо, защото разбра, че няма да му бъде от голяма полза срещу притежателя на такъв крайник. Реши, че ще е по-добре двете му ръце да бъдат свободни и бързо се запъти да хване дръжките на количката. Върхът на пипалото докосна колелото в почти същия миг. Дилвиш вдигна количката и я дръпна. Пипалото се хлъзна встрани. Откъм водите долу долетя звук на мятащо се тяло. Той продължи да отстъпва.
Внезапно откъм ръба на кратера се издигна пипало, високо почти два пъти колкото него. Дилвиш рязко свърна вляво, докато отстъпваше. Пипалото се стовари със силен пляскащ звук на мястото, където щеше да се намира, ако бе продължил направо. То започна бясно да се мята наоколо, но Дилвиш скоро излезе извън обсега му и се оказа близо до началото на източния коридор. Обърна количката и я забута напред. Зад него плискащите звуци продължаваха.
Едва сега, докато бързаше да се отдалечи, има време да огледа товара си. Рязко затаи дъх и спря, наведе количката и заобиколи към предната й част. Гърдите на Арлата леко се повдигаха и спускаха. Той загърна туниката, взря се в лицето й.
— Арлата?
Тя не помръдна. Той повтори името й по-високо. Никаква реакция. Плесна я леко. Главата й се килна встрани и остана така.
Дилвиш се върна зад количката и отново започна да я бута напред. Първата стая, до която стигна, се оказа склад, пълен с инструменти. Той продължи и огледа още няколко. Четвъртата стая бе килер за бельо, препълнен със сгънати завеси, одеяла, кувертюри, килими, кърпи. Червен проблясък премина зад единствения малък прозорец, докато бутна Арлата вътре и я освободи от ремъците. Премести я върху куп чаршафи и разгъна едно одеяло да я завие.
Като затвори вратата зад себе си, той зави по коридора и се вгледа. Пред очите му осветлението стана по-силно, като цялата яркост идваше от няколко малки прозорчета. В тази ярка светлина той отново забеляза следите от сцепени копита. Проследи ги, докато пътя му пресече застлан с килим коридор, където те се губеха. За момент спря нерешително. После сви рамене и тръгна наляво. Пътят пред него изглеждаше дълъг, прав и светъл, но тогава се случи нещо странно. Въздухът потрепери, после притъмня на около шест стъпки напред. Появи се някаква димяща материя и той внезапно се озова пред каменна стена. Засмя се.
— Добре — каза той.
Обърна се кръгом и се насочи към останалото от коридора разклонение, като провери в движение дали мечът лесно се вади от ножницата.
Одил, Ходжсън и Деркон се наядоха до насита в килера, който бяха намерили.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Деркон, като посочи с един овнешки бут малката ивица небе, която изведнъж припламна в ярък червен цвят.
Останалите погледнаха натам, после отвърнаха очи, когато червенината избледня, а яркостта остана.
— Да няма пожар? — зачуди се Одил. Изведнъж всичко изчезна и настъпи мрак.
— Мисля, че е нещо много по-просто — отвърна Ходжсън.
— Не разбирам — каза Одил.
— Изглежда, всичко отвън се случва безброй пъти по-бързо от нормалното.
— И ние сме тези, които са го направили — когато развалихме поддържащото заклинание?
— Така бих казал.
— Мислех, че само ще срути някоя стена или нещо подобно.
Деркон се изсмя.
— Но ако сега излезем оттук, това ще ни убие! Ще ни изхвърли в пустошта, в лапите на чудовища, или по-лошо…
Деркон отново се изсмя и му подхвърли една бутилка.
— Вземи! Имаш нужда да пийнеш нещо. Започваш да схващаш картинката.
Одил я отвори и отпи дълга глътка. После запита:
— Какво ще правим? Ако не можем да се измъкнем оттук…
— Точно така. Каква е алтернативата? Спомняш ли си първоначалното ни намерение?
Одил, който бе надигнал бутилката за още една глътка, я свали; очите му се разшириха.
— Да отидем при онова нещо и да се опитаме да го подчиним? Само ние тримата? В състоянието, в което сме?
Ходжсън кимна.
— Ако не успеем да накараме Вейн да се осъзнае или не намерим Дилвиш, оставаме само ние тримата.
— Каква полза ще имаме от него сега, дори да успеем?
Ходжсън сведе поглед. Деркон изръмжа:
— Вероятно никаква. Но Древният е единственото нещо под ръка, което притежава някаква сила, способна да промени това, което става, и да ни върне обратно.
— Как ще го направим?
Деркон сви рамене и погледна към Ходжсън, сякаш търсеше съвет. Когато такъв не последва, той рече:
— Е, мисля си, че модификацията и комбинирането на няколко от най-мощните подчинителни заклинания, които знам…
— Те са за демони, нали? — поинтересува се Одил. — Този тук обаче не е демон.
— Не е, но принципът за подчиняване на каквото и да било е един и същ.
— Така е. Но обикновените имена на Силата вероятно няма да могат да овладеят Древния. Ще трябва да се допиташ до Старите Богове за необходимите термини.
Деркон се плесна по бедрото.
— Хубаво! Накарах ви да се замислите за това! — каза той. — Вие изгответе нужния списък от имена, докато аз обмисля модификациите. Ще ги приложим, когато стигнем там и овържем момъка здравата!
Одил поклати глава.
— Не е толкова лесно…
— Опитай!
— Ще ти помогна — каза Ходжсън, когато Одил погледна със съмнение. — Не мога да измисля никакъв друг план.
Те го обсъдиха, докато довършваха храната си и Деркон състави заклинанието. Накрая запита:
— Защо да протакаме?
Останалите кимнаха. Излязоха от килера и спряха.
— Дойдохме оттам — каза Ходжсън и се намръщи, докато поставяше ръка върху стената отдясно. — Нали така?
— И аз така мисля — каза Деркон, като хвърли поглед към Одил, който кимна.
— Така е. Обаче… — той се обърна наляво. — Това сега е единственият път, по който можем да минем.
И те тръгнаха в тази посока. Ходжсън прочисти гърло.
— Нещо очевидно се опитва да ни отклони от нашата цел — каза той, докато минаваха през широка, ниска зала. — Или Джелерак се е завърнал и си играе с нас, или Древния е усетил нашите намерения и се опитва да ни отведе другаде. В случай, че е така…
— Не — каза Деркон. — Аз съм достатъчно чувствителен да усетя, че зад това се крие нещо друго.
— Какво?
— Не знам, но като че ли не е злонамерено към нас.
Като излязоха от залата и завиха отново, стигнаха до един малък алков. Върху тежка дървена маса в
