— А сега какво, а? Сега какво?
— Не знам.
— Разполагам с различни възможности.
— Като например…?
— Няма значение, няма значение. Важна е само тази, която избера.
— И какво си избрал?
— Досега нещата се развиваха по интересен начин. Ще е срамота да приключа така. Любопитен съм какво ще стане с теб, след като основната движеща сила на живота ти е отстранена.
— … а останалата част от договора?
Неизвестно откъде на пода между тях падна пергаментов свитък с печат от червен восък, на който бе изобразено разцепено копито. Блек се наведе напред и дъхна върху него. Свитъкът избухна в пламъци.
— Току-що ликвидирах договора. Забрави го!
Очите на Дилвиш се разшириха.
— В Ада можеш да попаднеш на какви ли не хора — каза той. — Понякога наистина се съмнявам, че си демон.
— Никога не съм твърдял, че съм.
— Тогава какво си?
Блек се изсмя.
— Никога няма да научиш колко близо беше да разбереш. Налей ми остатъка от онази течност. После ще отидем да доведем коня на дамата.
— Стормбърд?
— Да. Част от хълма ни последва, така че пещерата още трябва да е там. Джелерак можа да стигне до нея и да я доведе. Ние можем да направим същото и да спасим коня… Благодаря.
Блек наведе глава да отпие отново. Отсреща часовникът издаваше странни звуци, които ставаха по- бавни.
Без да бъде част от стаята, в голямото огледало с желязна рамка се отрази някаква фигура. Холрън се взря, огледа малката стая, остана доволен, че няма никой и пристъпи напред.
Носеше елек от мека кожа над тъмна плетена риза, върху чиито маншети имаше светла бродерия; панталоните му бяха от тъмнозелен сатен, пъхнати във високи черни ботуши; закритият от елека колан имаше шипове и на него бе окачена къса, извезана със сребро ножница, която опираше в дясното му бедро. Пресече стаята, но дочу гласове отвън и зае позиция до вратата.
— Станал е много по-малък — чу да казва мъжки глас.
— Да, всичко се е променило — отвърна друг.
— Така ми харесва повече — каза първият.
— Иска ми се да бяхме намерили някаква плячка — награда за изпитанията ни.
— Ще се радвам просто да се махна оттук — каза женски глас. — Линията от точки още ми стои.
— Няма никакъв проблем — каза вторият мъжки глас, — стига да спре. Мисля, че скоро ще стане.
— Да, но къде ще ни отнесе?
— Кой знае. Няма да е зле просто отново да си жив на този свят.
— Освен ако не спре в пустиня, върху ледник или на морското дъно.
— Имам чувството — долетя гласът на момичето, — че знае къде отива и се изменя, за да се приспособи към мястото.
— Тогава — каза първият мъжки глас — сигурно мястото ще ми хареса.
Холрън блъсна вратата и излезе в коридора, където незабавно бе посрещнат от два извадени меча и един червен жезъл.
— Значи да разбирам, че не искате да се върнете у дома? — запита той, като вдигна ръце. — Я насочи този жезъл другаде, а? — добави той. — Май го познах.
— Ти си Холрън — каза Деркон, като свали жезъла. — Член си на Съвета.
— Бивш член — поправи го Холрън. — Къде е шефът?
— Имаш предвид Джелерак? — попита Ходжсън. — Мисля, че е мъртъв. В ръцете на Старите Богове.
Холрън цъкна с език и огледа залата отгоре до долу.
— И наричате това нещо замък? На мен не ми прилича на такъв. Какво му направихте?
— Как стигна дотук? — заинтересува се Деркон.
— През огледалото. Аз съм последният, който го оценява. Само вие тримата ли останахте?
— Имаше и други наоколо — слуги и разни такива — каза Ходжсън, — но те явно всичките са изчезнали. Огледахме по-голямата част от сградата, но не открихме никой друг. Сега сме само ние, Дилвиш и Блек…
— Дилвиш е тук?
— Да. Оставихме го на долния етаж.
— Хайде. Заведете ме.
Почти бяха слезли, когато усетиха силно течение. На партера установиха, че предишната двойна врата е станала единична и сега бе отворена. Навън цареше нощ и движението на звездите бе забавено. Слънцето изгря и забърза, но не се втурна в небесата. Движението му се забавяше, още докато го следяха. Преди да стигне средата на небето, сградата се разтресе и слънцето спря.
— Ето ни — каза Ходжсън, — където и да е това „тук“.
Погледна през наситенозеления пейзаж към обгърнатите от мъгла планини.
— Не е зле — отбеляза той.
— Ако обичаш растенията — каза Холрън, пристъпи прага и се огледа наоколо.
Дилвиш и Блек приближаваха, повели бял кон.
— Стормбърд! — извика Арлата и се втурна да прегърне коня.
— Дилвиш се усмихна и й подаде юздите.
— Божичко! — извика Холрън. — Искате да преведа кон през светилището си?
Арлата се обърна; очите й бляскаха.
— Или заедно, или никой.
— Дано да е добре възпитан — каза Холрън, като обърна гръб на коня. — Хайде!
— Аз няма да дойда — заяви Ходжсън.
— Какво? — попита Деркон. — Шегуваш ли се?
— Не. Тук ми харесва.
— Не знаеш нищо за това място.
— Харесва ми вида му… и усещането. Ако ме разочарова, винаги мога да опитам огледалото.
Ако не знаеш, единственият бял магьосник, когото някога съм харесвал… Е, късмет тогава.
Той протегна ръка.
— Нека тези, които
Тръгнаха към къщата един зад друг. Походката на Блек бе малко по-неуверена от тази на останалите.
Холрън изостана, докато другите отиваха към стълбището.
— Значи ти си Дилвиш? — запита той.
— Точно така.
— Не изглеждаш толкова героичен, колкото очаквах. Кажи ми, позна ли онзи жезъл, който Деркон носеше?
— Това е Аления Жезъл на фолкинтайн.
— Той знае ли го?
— Да.
— По дяволите!
— Защо „по дяволите“?
— Искам го.
