Роджър Зелазни
Мост от пепел
На Сали Търнър и Сали Олбоу
I.
Аз…
Денят бе… Той…
… Видях как мъжът…
… Мъжът върви през гората. Заедно с него и цяла група ловци. Облечени са в животински кожи. Носят изострени пръти, калени в огън. Моят е с каменен връх, украсен с линии, гравирани с острието на нож кремъклия, който се подава от кожената препасаха около
Отново дава знак и те се изправят от двете му страни, а след това приведени се разгръщат в извита напред арка. Сетне отново спират.
Той се раздвижва. Намества оръжието си… и в следващия миг ръцете му са вече празни. От поляната пред него долита стенание. Като по сигнал останалите се втурват напред с насочени копия. Мъжът изважда ножа си и ги последва.
Достига ранения звяр — вече паднал и задъхан, с три копия, стърчащи отгоре му — навреме, за да му пререже гърлото. В мига на светкавичното отсичане до него прогърмява вик. Оръжията биват изтеглени от трупа. Потайността на лова си е отишла, отстъпвайки място на приказки и смях. Мъжът тръгва да им приготви наградата като заделя по-голямата част от месото за следващите дни, но запазва достатъчно и за предстоящия победен пир.
Един събира прахан за огъня. Друг носи съчки. Трети подхваща немелодична песен, речитатив с ритъм. Слънцето си проправя път през дървесните върхари. Ситни цветчета се разпукват сред коренища, скали, паднали клони. Долита отново морски полъх.
Мъжът набожда на шиш едри късове месо и ги подава на огняря. За миг спира по средата на движението и докосва с върха на пръстите си блестящия предмет, който носи на врата си. Изглежда топъл при допира му. Мигът преминава. Той вдига рамене. Подава месото и отива пак да отреже.
Изведнъж се разнася дълбоко, провлачено бухане. Постепенно става все по-високо и по-високо, докато премине в писък и се загуби отвъд прага на човешкия слух, пораждайки вибрация като доказателство, че там нейде продължава да живее с голяма мощ.
След известно време и това отшумява, а бухането започва отново — по-отчетливо, по-близко. Придружава го далечен грохот — сякаш от преминаващо тежко тяло сред шубраци и дървета.
Мъжът слага ръце на земята и долавя трептенията й. Изправя се на крака.
— Тръгвайте! — обръща се към другите и взема копието си. — Веднага! Оставете храната! Бързо!
Те му се подчиняват, бягайки от плячка и огън, изоставяйки го.
Едва когато вече са си отишли, мъжът започва изтеглянето си от гората. Предизвикателното ръмжене се разнася вече съвсем близо, а в гората още звучи ехото му.
Бухането се завръща и то с такава сила и мощ, че може дори да се усети. Мъжът се втурва към поляната, прекосена по-рано от неговата група. В средата й се намира скалисто хълмче…
Щом излиза на открито, се затичва към могилата. По грохота зад гърба си знае, че няма да достигне навреме удобната позиция, за да търкулне някой камък надолу към своя преследвач.
Насочва се към една пукнатина в скалата, шмугва се вътре и се обръща приклекнал.
Отразена слънчева светлина заслепява очите му — тя отскача и танцува по безбройните люспи на дългото и гъвкаво тяло, по плоската опашка, извитите крайници и рогатата глава. Звярът бразди дълбоко поляната, с провлачен до земята корем и с изкривени крака, напредвайки страховито право към него. Няма фиданка или каменен блок, които да го отклонят от пътя му. Дърветата се цепят, повалят, изчезват под него. Когато рогата му се натъкнат на камък, главата му се накланя — каменният блок се раздвижва, отначало почти недоловимо, след това поддава и все повече се надига откъм влажното си дъно. Скоро е отместен и изтърколен с едно последно отмятане на морсковлажния як врат, загорял и туптящ пак от силно бухане, след което продължава да разбива прах и камъни пред себе си със същите плавателни движения на краката си.
Мъжът подпира основата на копието в скалата. Той търси по блестящото тяло какъв да е недостатък, несъвършенство или слабост. Взема решение и преглежда острието на оръжието си. Примижава срещу разлетелия се прах. Ушите го болят от този пронизителен писък. Притаява се.
Минути по-късно, копието му е раздробено, а скалите са разтърсени от сблъсъка. Той се залепва за пукнатината, заплашен от един носещ се към него рог, който спира само на няколко инча от корема му.
Чудовището прехвърля тежестта си от една страна на друга, патешките му крака шляпат, тялото звънти като огромна камбана при всяко съприкосновение с камъка. Мъжът се дави от мириса на засъхнала пот по бронираната кожа. Почти е оглушал от новия крясък, който се разнася. Успява да промуши вирнатата му глава, но кремъчното острие се чупи в ръцете му. Усеща как скалите отново потреперват. Сграбчва амулета си, изгарящ в този миг гърдите му. Застигнат е от чудовищния рог и
Болка и разруха. Тъма и болка. Тъма. Светлина. Слънцето дали се е изместило нагоре? Мокри
Тъмнина.
Мъжът се събужда от звука на тяхното стенание. Те са се завърнали при него — децата му. Довели са и нея, и тя люлее с плач главата му в скута си. Украсила го е с треви и цветя и го е увила в светла одежда. Той й се усмихва, а тя докосва челото му. Амулетът е изстинал. Сетивата му са на път да изчезнат. Той притваря очи, а тя започва протяжно да го оплаква. Останалите се обръщат и се отдалечават, оставяйки ги сами. Това е любов.
Просветва синя светкавица, бяла окръжност…
Звярът се е завърнал на мястото си.
И сам…
… старост. Беше…
… Мъж на морския бряг. Гледа…
… Мъжът рисува в мокрия пясък. Сила. Окото му е средоточие на ъгли. Наблизо, морето облива пясъчните форми и запълва вдлъбнатините с малки вирчета. Нежност под топлото синьо небе. Нежен и незабележим, той описва окръжността. От седемдесетина години познава морето на Сиракуза, тук в Сицилия. Никога не се е отдалечавал много от това море, дори по време на обучението си в Александрия. Затова не е чудно, че не забелязва как то го къпе, плиска и пръска; нехае за цялата негова игра със светлини и цветове. Чисто море, живо море, лека глухота и всепоглъщаща концентрация. Морето става далечно и отвлечено като пясъчните зрънца, които той е изчислил, че изпълват вселената. Измества се около всички тела в него в съответствие със закона, който е открил, изскачайки гол от ваната с вик… Морето и неговата въздишка… Сега, сега много малко неща имат значение освен отношенията между формите. Макарите, помпите, лостовете, всички те са важни и полезни за времето си. Но Сиракуза бе превзета. Този път имаше твърде много римляни дори и за номера с огледалото. Има ли изобщо някакво значение? Идеите надживяват своите въплъщения. Самите изобретения са били всъщност само играчки, отлитащи сенки на принципите, които е ловил с мисловни мрежи. Сега, сега… Този… Ако
