Новата република трябва да се превърне от име в реалност.
Хан срещна очите на Лея и този път той я изгледа предупредително. Тя се смръщи, но кимна леко и не каза нищо.
Мон Мотма замълча и отново обходи с поглед присъстващите. Хан се улови, че я наблюдава изучаващо, забеляза дълбоките бръчки по лицето, сивите кичури в тъмната коса, по-скоро слабоватия, отколкото нежен врат. Беше остаряла доста от първата им среща, когато Съюзът се опитваше да намери начин да се изплъзне от сянката на втората имперска бойна станция „Звездата на смъртта“. Оттогава насам върху плещите на Мон Мотма лежеше страховитата задача за изграждането на работещо ново управление и напрежението ясно й се бе отразило.
Но въпреки че изминалите години се бяха изписали на лицето й, в очите й все още гореше същият пламък, който бе забелязал при първата им среща и който според хорските приказки пламтеше от историческото й скъсване с имперския Нов ред и основаването на бунтовническия съюз от нея самата. Тя беше жилава и умна и напълно владееше положението. И всички присъстващи ясно го знаеха.
Погледът й завърши обиколката си и се спря на Хан.
— Капитан Соло, благодарим ви за доклада и положените усилия. Закривам срещата.
Тя удари с чукчето и се изправи. Хан затвори папката с доклада и успя да си проправи път сред обърканите съветници до отсрещния край на масата.
— Какво ще правим сега? — тихо прошепна той на Лея, която си събираше нещата от масата. — Махаме ли се?
— Колкото по-бързо, толкова по-добре — измърмори тя в отговор. — Само трябва да дам тези неща на Уинтьр.
Хан се огледа и снижи глас:
— Предполагам, че преди да ме повикат, е било доста напечено?
— Както обикновено — отговори тя. — Фейлия и Акбар разиграха един от учтивите си скандали, този път за провала в Оброа скай и за изгубената еломинска бойна част, и Фейлия попрекали със завоалираните намеци, че длъжността главнокомандващ е твърде отговорна и трудоемка и Акбар не може да се справи с нея. След това, разбира се, Мон Мотма…
— Може ли да поговорим, Лея? — гласът ва Мон Мотма прозвуча над рамото на Хан.
Той се обърна, усети как Лея се напрегна, но все пак тя го последва. — Да?
— Забравих да те питам дали вече си говорила с Люк да дойде с теб на Бимисаари — каза Мон Мотма. — Съгласи ли се?
— Да — кимна Лея и хвърли пълен с извинения поглед към съпруга си. — Съжалявам, Хан, нямах време да ти кажа. Бимианците вчера пратиха съобщение с молба Люк да дойде с мен на преговорите.
— Така ли? — Хан си помисли, че преди година сигурно щеше да бъде бесен, ако променяха в последната минута внимателно изготвената му програма. Дипломатичното търпение на Лея сигурно бе оказало някакво влияние върху характера му. Или просто се бе размекнал с възрастта.
— И откъде им е дошло на ум?
— Бимианците изпитват голяма почит към героите — каза Мон Мотма, преди Лея да успее да отговори, погледът й внимателно изучаваше лицето му. Вероятно се опитваше да разбере дали бе ядосан от промяната в плана. — А ролята на Люк в битката при Ендор е достатъчно добре известна.
— Аха, чувал съм — промърмори Хан, опита се да не звучи твърде подигравателно. Нямаше нищо против мястото на Люк в пантеона на героите на Новата република, хлапето със сигурност си го заслужаваше. Но ако възможността да държи около себе си някой джедай, с когото да се хвали наляво и надясно, бе толкова важна за Мон Мотма, то тя трябваше да остави на мира Лея, за да може да продължи с уроците си, вместо да я товари с допълнителна дипломатическа работа. Той бе готов да се обзаложи, че както вървяха нещата, един амбициозен охлюв щеше да стане истински джедай далеч преди Лея.
Тя намери ръката му и я стисна. Хан отвърна на жеста, за да й покаже, че не е ядосан. Макар и по всяка вероятност тя вече да го знаеше.
— По-добре да тръгваме — обърна се тя към Мон Мотма и възползвайки се от това, че държи ръката му, го задърпа от масата. — Трябва да съберем дроидите, преди да тръгнем.
— Приятно пътуване — пожела им Мон Мотма. — И късмет.
— Дроидите вече са в „Сокол“ — каза Хан на Лея, докато си пробиваха път през различните групички съветници и помощниците им, събрали се на разговори. — Чуй ги качи веднага щом пристигнах.
— Знам — прошепна Лея.
— Добре тогава — съпругът й повече не повдигна въпроса.
Тя отново му стисна ръката.
— Всичко ще бъде наред, Хан. Аз, ти и Люк отново ще бъдем заедно, както някога.
— Разбира се — съгласи се Хан. Да седи сред група космати дребни извънземни, по цял ден да слуша отмерения глас на Трипио да превежда на двете страни, да се опитва да вникне в още една нечовешка психология, за да разбере какво точно ще ги накара да се присъединят към Новата република. — Разбира се — повтори той с въздишка. — Точно както някога.
ГЛАВА 6
Необичайните движещи се дървета се отдръпнаха от мястото за приземяване като огромни пипала и с няколко раздрусвания Хан приземи „Хилядолетен сокол“ на неравния терен.
— Пристигнахме — обяви той, без да се обръща конкретно към някого. — Бимисаари. Специалитетите тук са козината и движещите се дървета.
— Нищо подобно — предупреди го Лея, разкопча колана на седалката и се зае с джедайската техника за отпускане, която Люк й бе показал.
Политическите сделки с познати хора не представляваха проблем за нея. Но дипломатическите мисии с непознати чужди раси бяха друго нещо.
— Ще се справиш — увери я Люк, протегна се и я стисна за рамото.
Хан се извърна:
— Ще престанете ли — оплака се той. — Все едно чувам само половината от разговора.
— Извинявай — кимна Люк, изправи се и отиде да надникне през предния илюминатор на „Сокол“. — Изглежда, комитетът за нашето посрещане пристигна. Ще отида да извикам Трипио.
— Идваме след теб — извика Лея. — Готов ли си, Хан?
— Аха — отговори той и нагласи бластера в кобура. — Последна възможност да промениш решението си, Чуй.
Лея напрегна слуха си да чуе отсечения отговор на Чубака. Дори след толкова години не можеше да го разбира толкова лесно както Хан, вероятно заради някакво едва доловимо тоново равнище в гласа на уукито, което не успяваше да различи. Но дори някои от думите да бяха по-малко отчетливи, цялостният смисъл беше кристално ясен.
— О, я стига — подкани го Соло. — Подмазвали са ти се и преди, спомни си онази награда в базата Йовин. Тогава не те чух да се оплакваш.
— Спокойно, Хан — прекъсна отговора на Чубака Лея.
— Щом иска да остане на борда с Арту и да продължи работата по стабилизаторите, нямам нищо против. Бимианците едва ли ще се обидят.
Хан погледна през илюминатора на носа към приближаващата делегация.
— Не се тревожех, че ще ги обидим — измърмори той.
— Просто си мислех, че няма да е зле да има още някой с нас, като подкрепление. За всеки случай.
Лея се усмихна и го потупа по ръката.
— Бимианците са много приятелски настроени — увери го тя. — Няма да имаме никакви неприятности.
— Това съм го чувал и преди — сухо отговори съпругът й и извади предавател от нишата до седалката. Посегна да го сложи на колана, но спря по средата на движението и го закачи на яката.
— Там изглежда добре — каза Лея. — Да не си решил да си закачиш на колана старите генералски пагони?
