много.
— Какво ще кажеш? — обърна се към брат си Лея. Люк огледа бимианците, изучавайки ги със способностите си на джедай.
— Не виждам каква опасност могат да представляват за нас — бавно каза той. — Не улавям никаква прикритост. Нищо повече от обичайното за политици.
Лея кимна, думите му я поуспокоиха. Нормални политици, вероятно това беше. Бимианците сигурно търсеха възможност, преди да започнат сериозните преговори, да поприказват с нея, без Люк да е наблизо.
— В такъв случай приемаме — кимна тя на бимианеца.
— Пазарът е тук повече от двеста години — преведе Трипио, Лея и Хан последваха водача и се качиха на подвижната стълбичка между второто и третото равнище на сградата без покрив. — Разбира се, не е бил в този си вид. Всъщност кулата на закона е построена точно защото мястото е добре известен кръстопът.
— Не се е променило много, нали? — промърмори Хан и се притисна към Лея, за да избегне сблъсъка с неколцина решителни купувачи.
Беше виждал много пазари на различни планети, но малко от тях бяхатолкова претъпкани. Посетителите не бяха само местни жители. Тук-там в морето от облечени в жълто бимианци — дали някога обличаха друг цвят — се виждаха хора, неколцина барадасци, жители на Иши Тиб, представители на Юзуми и дори същества, бегло приличащи на паонидци.
— Сега разбираш ли защо си струва да привлечем тази планета в Новата република? — прошепна Лея.
— Аха — съгласи се Хан, пристъпи към една от сергиите и се загледа в изложените метални предмети. Собственикът или продавачът запя нещо и посочи към комплект ножове. — Не, благодаря — отклони поканата той и се дръпна назад, но бимианецът продължи да свирука, жестовете му станаха по-отсечени. — Трипио, предай на домакина ни да му каже, че ножовете не ме интересуват — обърна се пилотът към дроида.
Не последва никакъв отговор. Хан се огледа и отново го повика по име.
Трипио се бе зазяпал някъде в тълпата.
— Ей, тенекиената кутия! — извика той. — На теб говоря. Дроидът се обърна:
— Ужасно съжалявам, капитан Соло — извини се той, — но домакинът ни като че ли изчезна.
— Как така изчезна? — възкликна Хан и се огледа. Техният бимианец, доколкото си спомняше, имаше на раменете си няколко блестящи звездички, каквито сега не се виждаха никъде.
— Как може да изчезне просто така? Лея го хвана за ръката:
— Имам лоши предчувствия — задавено прошепна тя. — Да се връщаме в кулата.
— Добре — съгласи се Хан. — Хайде, Трипио. Внимавай да не се изгубиш.
Хвана Лея за ръката, обърна се към изхода и замръзна на място. На няколко метра пред тях, като остров в разпененото жълто море, се бяха изправили трима представители на непозната чужда раса и ги гледаха. Ниски, не по-високи от бимианците, със сивкава кожа, големи тъмни очи и издадени напред челюсти. Държаха в ръце шокови палки.
— Имаме проблем — прошепна той на Лея и бавно завъртя глава, за да се огледа. Надяваше се, че тримата са сами. Нищо подобно. Най-малко осем съставляваха плътен обръч с радиус от десетина метра, в средата на който се намираха Хан, Лея н Трипио.
— Хан! — извика сепнато Лея.
— Видях ги — прошепна той. — Ще си имаме неприятности, скъпа.
Тя погледна назад към нашествениците и попита:
— Кои са?
— Не знам, никога не съм виждал такива. Но явно не се шегуват. Тези неща в ръцете им са шокови палки, изстрелват облак газ на двеста метра с достатъчна концентрация, за да повали голям гундарк — Хан осъзна, че инстинктивно се бяха отдръпнали назад от приближаващите извънземни. Погледна назад, разбра замисъла им и каза на Лея: — Карат ни да слезем долу. Опитват се да ни изведат от пазара, за да не стрелят в тълпата.
— Обречени сме — изхлипа Трипио. Лея стисна Хан за ръката:
— Какво ще правим?
— Нека проверим колко внимателно ни наблюдават. Като се опитваше да не изпуска от поглед нито един от нападателите, Хан безгрижно се присегна със свободната ръка към закрепения за яката предавател. Най-близо стоящият извънземен вдигна предупредително шоковата палка. Хан спря и бавно свали надолу ръката си.
— Дотук с тази идея — прошепна той. — Мисля, че е време да се омитаме. По-добре да викнем Люк.
— Той не може да ни помогне.
Хан я погледна, очите й бяха безжизнени, лицето — повехнало.
— Защо? — попита той, стомахът му се бе свил на топка. Тя въздъхна едва доловимо:
— Хванали са и него.
ГЛАВА 7
Беше усещане, а не отчетлива дума, но отекна в съзнанието на Люк ясно като вик: Помощ! Завъртя се, забрави за древния гоблен, който разглеждаше, а изострените му сетива на джедай припламнаха в бойна готовност. Обширната зала на последния етаж на кулата си бе както преди пуста, с изключение на неколцината бимианци, които обикаляха пред големите стенни гоблени и изложените старинни експонати. Не го заплашваше никаква непосредствена опасност. Какво става? — мислено попита той Лея и забърза към следващата зала и стълбите надолу.
Улови кратка картина от съзнанието на Лея, изображение на извънземни фигури и ясното усещане за затягаща се примка. Не се отчайвайте. Идвам. Втурна се в залата, където бе стълбището за надолу, хвана се за касата на вратата, за да улесни завиването си, и внезапно застина на място. Между него и стълбището в полукръг стояха седем мълчаливи сиви фигури.
Люк застана неподвижно, ръката му все още стискаше вратата, твърде далеч от лазерния меч на колана. Нямаше представа, за какво служеха палките в ръцете на нападателите, но не гореше от желание да го разбере на собствен гръб, освен ако не беше абсолютно необходимо.
— Какво искате? — попита високо.
Непознатото същество в центъра на полукръга — най-вероятно водачът им — махна с палката. Люк погледна през ¦ рамо към залата, от която току-що бе излязъл.
— Да се върна обратно ли?
Водачът отново махна и този път Люк съзря малката, почти незабележима тактическа грешка.
— Добре — каза възможно най-успокояващо. — Няма проблем — тръгна назад, без да изпуска от очи нападателите си, държейки ръцете си настрани от лазерния меч. Поведоха го към следващата зала, до която Люк не бе стигнал, когато пристигна спешният повик на Лея, — Ако ми кажете какво искате, сигурен съм, че ще можем да се разберем — предложи той, без да се спира. Звукът от приглушени стъпки му подсказа, че наоколо все още има неколцина бимианци, и вероятно това беше причината непознатите още да не са скочили отгоре му. — Надявам се, че поне можем да поговорим. Не ми се иска да нараня някого от вас.
Водачът на групата замислено раздвижи левия си палец. Не беше много, но Люк наблюдаваше внимателно и това му бе достатъчно. Явно спусъкът на палката се натискаше с палец.
— Ако искате нещо от мен, готов съм да поговоря с вас — продължи той. — Приятелите ми от пазара няма да са ви нужни.
Почти бе стигнал входа към залата. Оставаха още няколко стъпки. Ако дотогава не стреляха… Вече беше точно до вратата под издълбаната каменна арка.
— А сега накъде? — попита и се насили да се отпусне. Ето това чакаше.
Водачът отново махна с палката и посред движението за една-единствена секунда оръжието сочеше не към Люк, а към двама от нападателите.
