Люк се присегна със Силата и натисна спусъка. Палката подскочи в ръката на притежателя си със силно рязко съскане и от цевта излетя облак капчици. Люк не почака да види какъв точно бе ефектът. Изстрелът му беше спечелил може би половин секунда объркване и той не можеше да си позволи да загуби нито една частица от нея. Хвърли се назад и встрани, връхлетя в залата и рязко зави под ъгъл, за да се скрие зад леката преграда, предоставена му от стената до вратата.
Едва успя. В мига, когато се дръпна, от входа се чу залп от резки съскалия и когато се изправи на крака, видя, че по рамката на вратата се бяха проточили странни меки пипала от някаква тънка прозрачна материя. Последва още един изстрел, той светкавично се дръпна назад, а изстреляното вещество се изви в дъга, като в движение се превърна от облак малки капчици в струя и накрая — в плътен поток с цилиндрична форма.
Лазерният меч блестеше в ръката му. Знаеше, че ще влязат вътре след няколко секунди, този път, без да си правят труда да се държат тихо и незабележимо. И когато проникнеха вътре…
Стисна зъби, през съзнанието му профуча споменът за краткия сблъсък с Боба Фет. Овързан здраво с въжето на наемния ловец на глави, той бе успял да избяга, след като въжето бе прерязано от отклонен изстрел от бластер. Но сега не разполагаше с такова оръжие, за да опита отново. А и не беше напълно сигурен какво можеше да направи лазерният меч срещу спрея. Щеше да бъде като опит за рязане на въже, което непрекъснато се самовъзстановява. Или по-точно, като рязане на седем такива въжета.
Чу стъпките им, вече тичаха към него, през вратата долетяха още пипала, за да са сигурни, че той ще се отдръпне назад и няма да ги очаква в засада. Обичайна военна тактика, изиграна с прецизност, която говореше, че срещу него не са обикновени аматьори.
Люк вдигна лазерния меч и рискува да се огледа. Залата бе украсена както всички останали, които бе видял на този етаж, със старинни гоблени по стените, а на пиедестали бяха подредени разни средновековни експонати, но нямаше къде да се скрие. Погледът му пробяга по стените, търсейки изхода, но всичко това бе напълно безполезно. Където и да се намираше, изходът със сигурност бе твърде далеч, за да му свърши работа.
Съскането на палките спря и той се обърна тъкмо навреме, за да види влизането на нападателите в залата. Те го съзряха и насочиха оръжията си към него. Люк се присегна със Силата, грабна един от гоблените на стената и го хвърли върху тях.
Това беше номер, който можеше да измисли само джедай, и по всички правила трябваше да свърши работа. И седемте нападатели бяха в залата, когато Люк свали гоблена, и седемте бяха под него, когато тежкото пано започна да пада. Но когато то се приземи на пода на огромна смачкана купчина, всичките седем се бяха отдръпнали назад.
Иззад купчината долетя рязкото съскане на оръжията и Люк се наведе, но разбра, че струите не идват към него. Вместо това пипалата приковаваха останалите гоблени по стените.
Реши, че са стреляли случайно, че нападателите са натиснали спусъка при отскачането назад, за да избегнат падащия отгоре им гоблен. Но след няколко секунди се досети за истината — приковаваха останалите гоблени по стените, за да не му позволят да повтори номера. Със закъснение посегна към падналия гоблен с надеждата да го захвърли върху тях, но откри, че той също бе здраво прикрепен за пода.
Жуженето спря и над купчината внимателно надникна една сива глава и Люк със съжаление си помисли, че не му остава избор. Имаше само един начин да действа, ако искаше да спаси Лея и Хан.
Извади лазерния меч и отпусна съзнанието си, присегна се със сетивата на джедай към седемте фигури и се опита да си ги представи. Нападателят, който го наблюдаваше, вдигна палката си. Люк изви ръце наляво и замахна с всичка сила. Лъчът докосна края на падналия гоблен и се завъртя във въздуха като огнен хищник. Нападателят го видя, автоматично се дръпна назад и умря на място, тъй като лъчът проряза гоблена на две.
Останалите разбраха, че са обречени, но въпреки това не се предадоха. Нададоха пронизителен боен вик и нападнаха. Четирима се показаха от двете страни на гоблена, а другите двама скочиха нагоре в опит да стрелят. Но това не им помогна с нищо. Водени от Силата, въртящите Jc’e лъчи от лазерния меч покосиха редиците им. След миг всичко бе приключило.
Люк потрепери и бавно си пое дъх. Не го искаше, но се наложи. Можеше само да се надява, че го бе направил навреме. Прибра лазерния меч в ръката си, прескочи телата на нападателите и отново се присегна със Силата:
Лея?
Украсените колони от двете страни на стълбището се виждаха съвсем наблизо, след още една редичка сергии, когато Хан усети потръпването на Лея.
— Свободен е — прошепна тя. — Идва насам.
— Чудесно — отговори Хан. — Браво. Да се надяваме, че тия приятелчета тук няма да го разберат, преди да се появи.
Още не бе довършил изречението, когато нападателите им в пълен синхрон вдигнаха шоковите палки и започнаха да си проправят път през въртящата се в кръг тълпа.
— Твърде късно — процеди през зъби Хан. — Вече са научили.
Лея го стисна за ръката:
— Да се опитам ли да им отнема оръжията?
— Няма да се справиш с всичките единайсет — отхвърли предложението той и се огледа отчаяно. Погледът му падна на близката сергия, отрупана с кутии с накити, и изведнъж му просветна какво да направи. Може и да станеше. — Лея, виждаш ли сергията с бижута? Вземи колкото можеш.
Тя го погледна изненадано:
— Какво…
— Хайде — изсъска той, извънземните се приближаваха. — Вземи и ги хвърли към мен.
С крайчеца на очите си видя как една от изложените кутии се разклати, когато тя се опита да я подхване. След това внезапно се наклони и подскочи към него, падна в ръцете му и преди да успее да я хване здраво, на пода се разпиляха няколко огърлици. Безредната шумотевица от разговорите бе прорязана от пронизителен вик. Хан се обърна и видя, че собственикът на откраднатата стока сочи към него. Лея извика предупредително:
— Хан!
— Приготви се да се хвърлиш на земята — извика в отговор той.
Жълтата вълна вбесени бимианци се стовари върху набедения крадец и го събори на земята.
Телата им представляваха естествена преграда между него и шоковите палки, той хвърли бижутата, сграбчи предавателя и се опита да надвика шумотевицата:
— Чуй!
Люк чу вика дори от последния етаж на кулата и от внезапно нахлулия смут в съзнанието на Лея му стана ясно, че няма да успее да стигне до пазара навреме. Спря на място, умът му препускаше бясно. В другия край на залата точно срещу отворения купол на пазара гледаше широко отворен прозорец, но петте етажа бяха твърде голяма височина дори за един джедай. Погледна към помещението, от което току-що бе излязъл, търсеше някакви възможности, погледът му се спря на едно от оръжията на нападателите, което едва се виждаше през арката.
Вероятността за успех бе минимална, но по-добра възможност нямаше да има. Присегна се със Силата, оръжието долетя до ръката му и той хукна към прозореца, като по пътя набързо го разгледа. Беше с доста просто устройство, работеше на два режима — като спрей и под налягане, стреляше се със спусък за палеца. Нагласи го на най-голяма мощност и обхват, долепи се до прозореца, прицели се в частично покрития купол на пазара и стреля.
Палката отскочи срещу рамото му по-рязко, отколкото бе очаквал, но пък резултатът бе по-добър, отколкото се бе надявал. Извитата като дъга струя удари покрива и с последвалите допълнителни изстрели от разтегливата като гума течност се образува един вид здраво въже. Изчака няколко секунди да се втвърди, внимателно го докосна с пръст и му остави още няколко секунди, за да се увери, че се е прикрепило здраво за покрива. Пое си дълбоко въздух, сграбчи с две ръце импровизираното въже и скочи.
Спусна се стремително надолу, вятърът се стовари върху тялото му, разроши косата и раздърпа дрехите
