— Не мога просто така да избягам, Хан — тихо промълви тя. — Не мога. В Корускант имам толкова неща за вършене.
Хан стисна зъби. Напоследък твърде често спореха по този въпрос.
— Добре, ако ти трябва само връзка с Корускант, защо не отидем някъде, където има дипломатическа мисия на Новата република. Така можеш да си в течение на това, какво става в съвета.
— А откъде можем да сме сигурни, че тамошният посланик няма да ни предаде? — поклати тя глава и измърмори: — Не мога да повярвам, че говоря така. Все едно отново сме бунтовници, а не представители на законно избрано правителство.
— А кой казва, че посланикът трябва да знае за нас? — попита Хан. — На „Сокол“ имаме дипломатически приемник и можем сами да получаваме и да предаваме съобщения.
— Само ако успеем да се доберем до кодовете на местната мисия — напомни тя — и да ги вкараме в нашия приемник. А това не е толкова лесно.
— Ще намерим начин — настоя Хан. — Така и Акбар ще получи малко време да проследи откъде изтича информация.
— Прав си — замисли се Лея и бавно поклати глава. — Не знам. Кодовете на Новата република са почти непробиваеми.
Хан изсумтя:
— Не ми се иска да те разочаровам, скъпа, но в цялата галактика свободно се мотаят хакери, които могат да излапат правителствените кодове за закуска. Само трябва да намерим някой от тях.
— И да му платим огромна сума? — сухо каза Лея.
— Е, да — съгласи се Хан, мислейки напрегнато. — От друга страна, дори хакерите понякога дължат услуга на някого.
— Така ли? — погледна го подозрително Лея. — Да не би да познаваш някого?
— В интерес на истината — да — Хан облиза устни. — Проблемът е, че ако имперските сили са си свършили както трябва предварителните проучвания, вероятно също знаят за него и той е под наблюдение.
— Което ще рече…
— Което ще рече, че трябва да намерим някой, който има контакти с хакери — той се присегна към командното табло и включи предавателя на „Сокол“. — Антилис, тук е Соло. Чуваш ли ме?
— Тъй вярно, генерале — незабавно отговори Уедж.
— Напускаме Бпфаш, Уедж — продължи Хан. — Все още не е официално, ти ще го съобщиш на останалите от делегацията, след като излетим.
— Тъй вярно — отговори Уедж. — Искате ли да ви предоставя придружители, или предпочитате да се измъкнете тихомълком? Има неколцина, на които мога да се доверя.
Хан се усмихна накриво на Лея. Уедж беше разбрал всичко.
— Благодаря ти, но не искаме останалите членове на делегацията да останат без защита.
— Както желаете. Засега съм готов да се справя с всичко, което може да изникне. Ще се видим в Корускант.
— Да — отвърна Хан и прекъсна връзката. — Евентуално — измърмори той под нос и включи интеркома. — Чуй, готови ли сме за полет?
Уукито изръмжа утвърдително.
— Добре. Провери дали всичко е точно закрепено по местата, и се качи при нас. Най-добре вземи и Трипио, може да се наложи да говорим с въздушния контрол на Бпфаш.
— Мога ли да попитам къде отиваме? — обади се Лея, след като той започна подготовката за излитане.
— Нали ти казах — отговори Хан. — Трябва да намерим доверен човек, който има връзки с подземния свят.
В погледа й блесна подозрение:
— Нямаш предвид Ландо, нали?
— Кой друг? — невинно отговори Хан. — Влиятелен гражданин, герой от войната, почтен предприемач. Разбира се, че ще познава някой хакер.
Лея извъртя очи.
— Защо ли — измърмори тя — започвам да изпитвам лоши предчувствия за цялата тази работа?
ГЛАВА 11
— Дръж се, Арту! — извика Люк, след като първите пориви на атмосферните вихри разтърсиха изтребителя. — Пристигнахме. Измервателните уреди нормално ли работят?
Отзад долетя утвърдително пиукане, на екрана на компютъра се изписа преводът.
— Добре — кимна Люк и пак насочи вниманието си към покритата с облаци планета, която стремително се приближаваше към тях.
Странно, помисли си той, как само при първото пътуване до Дагоба измервателните уреди бяха отказали с приближаването. А може би не беше чак толкова странно. Възможно бе Йода да ги е заглушавал, за да го насочи, без той да разбере, към подходящото място за кацане.
А сега Йода вече го нямаше.
Люк решително отхвърли тази мисъл. Оплакването на загубата на приятел и учител бе нормално и говореше за благородство, но постоянното мислене за нея означаваше да отдаде превес на миналото пред настоящето.
Изтребителят навлезе в ниските слоеве на атмосферата и за няколко секунди бе обграден от плътни бели облаци. Люк следеше уредите и бавно и внимателно приближаваше кораба към земята. Последния път, когато бе идвал тук, точно преди битката при Ендор, се бе приземил без проблеми, но също както тогава и сега не искаше да рискува излишно. Уредите за приземяване показаха мястото, където бе живял Йода.
— Арту, намери удобно за кацане място, моля те.
В отговор на предния екран се появи червен правоъгълник, на изток от дома на учителя, но достатъчно близо.
— Благодаря — обърна се към дроида Люк и се зае с подготовката на приземяването.
Няколко секунди по-късно след разтърсващо промъкване през гъстите клони на дърветата бяха на земята. Люк свали шлема и бутна нагоре люка. Плътната миризма на дагобанските блата нахлу в ноздрите му, странна смесица на сладко и гнило, която извика в съзнанието му стотици спомени. Лекото поклащане на ушите на Йода, необичайно приготвеното, но вкусно задушено, с което често го гощаваше, начинът, по който навитата на кичури козина гъделичкаше Люк по ушите, когато той го носеше на гръб по време на тренировките, самите тренировки, дългите часове, умствената и психическата преумора, постепенно растящата увереност и усещане за Силата, пещерата и връхлетелите го там призрачни видения, породени от тъмната страна на Силата…
Пещерата?!
Люк светкавично се изправи в кабината, ръката му несъзнателно стисна дръжката на лазерния меч и той надникна през леката мараня. Горещо се надяваше, че не е приземил изтребителя до пещерата.
Но беше точно така. Срещу него, на не повече от петдесет метра, се издигаше величественото дърво, което растеше над злокобното място, огромната му черна сянка се извисяваше над околните дървета. Под него сред заплетените коренища, едва видим през мъглата и ниските храсталаци, тъмнееше отворът на пещерата.
— Чудесно — промърмори Люк. — Просто чудесно. Зад гърба му прозвуча поредица от въпросителни пиукания.
— Няма значение, Арту — отговори той през рамо и остави шлема на седалката. — Всичко е наред. Защо не останеш тук, а аз…
Изтребителят се разлюля леко, Люк се обърна и видя, че Арту вече е излязъл от гнездото си и внимателно пристъпва напред.
— Е, щом искаш, може да дойдеш с мен — добави кисело. Арту изпиука отново, не точно весело, но явно с облекчение. Малкият дроид мразеше да остава сам.
