блъскаха за по-добро място, от което да наблюдават предстоящото зрелище. Много от подробностите около баржата не се различаваха ясно през мъгливата пелена на видението, но топ успя да зърне най-отгоре на палубата дребната фигурка на Арту, който чакаше сигнала на Люк…
— Няма да се оставя да ме въвлечете отново в тази игра! — извика Люк. — Няма! Вече се изправих срещу страховете си и ги преодолях.
Но думите прозвучаха безсилни и за самия него и още докато ги изричаше, усещаше мушкането на копието на пазача в гърба си, последвалия скок в ямата. Завъртя се във въздуха, улови края на дъската и се издигна високо над главите на пазачите…
Приземи се на крака, обърна се към баржата и протегна ръце да грабне лазерния меч, подхвърлен му от Арту.
Но мечът не стигна до него. Топ стоеше в очакване с протегнати ръце, но мечът смени посоката на летене и зави обратно към палубата на въздушната баржа. Люк отчаяно се присегна със Силата да си го върне, но безуспешно. Лазерният меч продължи полета си и кацна в ръката на слаба жена, застанала на горната палуба.
Люк я зяпна, заля го вълна от страх. В мъглявината на видението не можеше да види добре лицето й, а и слънцето грееше в очите му, но вдигнатият като трофей високо в ръцете й лазерен меч му каза всичко, което трябваше да знае — тя беше могъща в Силата и току-що бе обрекла него и приятелите му на смърт.
Копията го блъскаха отново към дъската и през призрачната мъглявина топ ясно дочу подигравателния й смях…
Не! — извика Люк и картината изчезна също така внезапно, както се бе появила.
Отново бе в пещерата на Дагоба, косата и туниката му бяха мокри от пот, от предавателя в ръката му се чуваше неистово електронно пиукане. Той потрепери, пое си дълбоко въздух и стисна здраво лазерния меч, сякаш за да се увери, че е все още в ръцете му.
— Всичко… — думите излизаха трудно от пресъхналото му гърло и той опита отново. — Всичко е наред, Арту. Добре съм — увери той дроида. Млъкна, опитваше се да се пребори с объркването, да си спомни какво правеше тук. — Още ли улавяш електронния сигнал?
Арту изпиука положително.
— Навътре ли е? Още едно пиукане.
— Добре — въздъхна Люк.
Завъртя меча в ръката си, избърса потта от челото си и предпазливо тръгна напред, като се опитваше да гледа едновременно във всички посоки. Сякаш вече бе преминал през най-лошото, което можеше да му предложи пещерата. Не се появиха други видения, той продължи уверено навътре и най-накрая Арту сигнализира, че е пристигнал.
Уредът, след като успя да го измъкне от калта и мъха, му поднесе разочарование — леко сплеснат цилиндър, малко по-дълъг от дланта му. На едната му страна имаше пет триъгълни ръждясали бутона, а на другата някакви странни непознати надписи.
— Това ли е? — попита Люк. Не му харесваше идеята, че е изминал толкова много път за нещо толкова незначително на вид. — И няма нищо друго?
Арту избипка положително и изсвири нещо, което можеше да бъде само въпрос.
— Не знам какво е — отговори Люк. — Може би ти ще го познаеш. ПотраЙ малко, излизам.
Пътят назад не бе приятен, но мина без особени премеждия. Той се измъкна изпод корените на дървото, пое дълбоко относително свежия блатист въздух и въздъхна с облекчение.
За своя изненада забеляза, че докато е бил в пещерата, навън бе станало тъмно, смущаващото видение от миналото сигурно бе траяло по-дълго, отколкото му се бе сторило. Арту бе включил светлините на изтребителя, лъчите пробождаха мъглата отпред. Тръгна към кораба, като си проправяше мъчително път през гъстата растителност.
Арту го чакаше и тихо пиукаше. Пиукането премина в облекчено бипкане, когато Люк излезе на светло, и малкият дроид започна да се поклаща напред-назад като развълнувано дете.
— Успокой се, Арту, добре съм — увери го Люк, клекна до него и извади от джоба си сплескания цилиндър. — Какво ще кажеш?
Дроидът изцвърча замислено, горната му част се завъртя, за да погледне цилиндъра от различни ъгли. Внезапно цвърченето мина в развълнувано електронно пиукане.
— Какво? — попита Люк, опитвайки се да вникне в канонадата от звуци, и кисело си помисли, че Трипио никога не е наоколо, когато има нужда от него. — Намали малко, Арту. Не мога да… забрави — прекъсна го той, изправи се и се загледа в околния мрак. — Май няма никакъв смисъл да висим още тук.
Погледна назад към пещерата, към мрачния й вход и потрепери. Не, нямаше никаква причина да останат, а се сещаше поне за едно много добро основание да заминат веднага. Дотук с идеята, помисли си той навъсено, че на Дагоба може да намери отговори на въпросите, които го измъчваха. Би трябвало да се сети за това още на Корускант.
— Хайде — обърна се към дроида. — Да те настаним на мястото ти. Може да ми кажеш за какво става въпрос, и на път за дома.
Докладът на Арту за цилиндъра бе много кратък и твърде безполезен. Малкият дроид не познаваше дизайна, не можеше да разгадае функциите на устройството по резултатите от своите измервания и дори нямаше представа, на какъв език е надписът. Да не говорим за значението му. Люк започваше да се чуди за какво е било цялото предишно вълнение на дроида, когато на компютърния екран пред него се показа последното изречение.
— Ландо? — изненада се Люк и отново прочете думите. — Не си спомням да съм виждал Ландо с такова нещо.
По екрана се появи отговорът на Арту.
— Да, знам, че по онова време бях доста зает — съгласи се Люк и несъзнателно преплете пръстите на изкуствената си дясна ръка. — Не можеш да разполагаш с много свободно време, когато ти слагат нова ръка. А той даде ли го на генерал Мадийн, или просто му го показа?
На екрана се изписа обърканият отговор на дроида.
— Няма значение — успокои го Люк. — Предполагам, че и ти си бил затрупан с работа.
Хвърли поглед към екрана, зад тях Дагоба се бе стопила в едва видим полумесец. Отпърво възнамеряваше да отиде право в Корускант и да изчака Лея и Хан да се върнат от Бпфаш, но както разбра, задачата им там можеше да продължи няколко седмици. А Ландо го бе канил доста пъти да посети новата му мина за редки руди на свръхгорещата планета Нклон.
— Промяна в плана, Арту — обяви той и въведе в компютъра новия курс. — Ще минем през системата Атега и ще се отбием на гости при Ландо. Може би той ще ни каже какво представлява това нещо.
По време на пътуването ще има време спокойно да обмисли смущаващите образи в пещерата. И да реши дали не бяха нещо повече от призрачно видение на миналото.
ГЛАВА 12
— Не, нямам разрешение за транзит към Нклон — търпеливо повтори в предавателя на „Сокол“ Хан и погледна към модифицирания бомбардировач, който летеше до тях. — Освен това нямам и работа тук. Опитвам се да намеря Ландо Калризиан.
От съседното кресло долетя нешо като сподавен смях.
— Каза ли нещо? — извика той през рамо.
— Не — невинно отговори Лея. — Просто си спомних за миналия път.
— Аха — изръмжа Хан. Той също не го бе забравил и Беспин не бе в списъка на най-приятните му спомени. — Вижте, просто се обадете на Ландо, става ли? — предложи той на екипажа на бомбардировача. — Кажете му, че е дошъл негов стар приятел, който предлага да изиграят едно раздаване сабак при условие, че ако спечеля, ще взема каквото си пожелая от стоката му. Той ще разбере.
— Какво искаме да направим? — наведе се напред Лея и го изгледа озадачено.
Хан изключи предавателя:
— Имперските сили може да имат шпиони и тук — напомни й той. — Ако е така, няма да е много умно от
