— Чакай — спря го Люк. — Ще сляза да ти помогна. Скочи долу. Земята бе леко блатиста, но изглеждаше достатъчно твърда, за да издържи тежестта на изтребителя. Той се присегиа със Силата, повдигна Арту от мястото му и го свали до себе си.
— Готов си.
Някъде от далечината долетя протяжният и пронизителен писък на една от птиците на Дагоба. Люк се вслуша в извивките на песента й, погледът му обиколи блатата наоколо, чудеше се защо всъщност бе дошъл тук. В Корускант му се бе сторило доста спешно, дори жизненоважно да го направи. Но сега, след като пристигна, постъпката му се струваше безпричинна. Безпричинна и глупава. Арту избръмча въпросително. Люк с усилие отърси от себе си съмненията.
— Мислех си, че Йода може да е оставил нещо полезно за нас — каза на дроида, като избра най-лесния начин да изрази основанията, които ги бяха довели тук. — Къщата трябва да е натам — огледа се той. — Да вървим.
Разстоянието не беше голямо, но пътят до дома на Йода им отне повече време, отколкото очакваше. Това отчасти се дължеше на мочурливата почва и буйната растителност — бе забравил колко трудно се вървеше през дагобанските блата. Но имаше и още нещо — леко, но постоянно напрежение в съзнанието му, което го потискаше вътрешно, замъгляваше способността му да мисли.
Когато накрая пристигнаха, установиха, че домът на учителя е изчезнал.
Люк дълго време стоя загледан в сплетената растителност, израсла на мястото на къщата. Връщащото се с нова сила усещане за загуба се бореше със смущаващата мисъл, че е постъпил изключително глупаво. Израснал в пустинята на Татуин, където изоставена сграда можеше да остане непроменена повече от половин век, изобщо не му бе хрумнало какво може да се случи за пет години с някоя къща в блатата. До него Арту изпиука въпросително.
— Мислех си, че Йода може да е пазил някакви записки или книги — обясни Люк. — Нещо, което да ми каже повече за обучението на джедаите. Не е останало много, нали?
В отговор Арту извади малка пластинка с различни датчици.
— Забрави — махна с ръка Люк и тръгна напред. — Така и така сме тук, по-добре направо да погледнем.
За няколко минути си проправиха път с лазерния меч през храстите и увивните растения до останките от външните стени на къщата. В по-голямата си част представляваха купчина камъни на височина до кръста, покрити с гъсто преплетени лиани. Вътре имаше още повече растения, на места пробили старите каменни стени. Наполовина заровени в прахта лежаха познатите железни съдове на Йода, покрити с някакъв странен мухъл. Зад гърба му Арту леко изсвири.
— Да, не мисля, че ще намерим нещо полезно — съгласи се Люк, наведе се и вдигна един от съдовете. От него изскочи малък гущер и се скри в червеникавата трева. — Арту, провери дали няма някакво електронно излъчване. Не помня да е използвал нещо подобно, но… — той сви рамене.
Дроидът послушно вдигна пластинката с датчиците. Люк го наблюдаваше как я размаха напред-назад и внезапно спря.
— Засече ли нещо?
Арту изтананика възбудено, завъртя горната си част и погледна в посоката, от която бяха дошли.
— Обратно натам — изненадано смръщи чело Люк. Погледна безредието наоколо. — Не е тук, така ли?
Арту избипка отново и се обърна, търкаляйки се със затруднение по неравната повърхност. Спря, завъртя горната си част към Люк и запиука въпросително.
— Добре, идвам — въздъхна Люк, опита се да потисне внезапно появилото се познато чувство за надвиснала заплаха. — Води ме.
Светлината, която едва се процеждаше през покривалото от листа над тях, бе станала забележимо по- мъждива, когато стигнаха до изтребителя.
— А сега накъде? — попита Люк. — Надявам се, няма да ми кажеш, че през цялото време си засичал нашия кораб.
Арту завъртя глава и възмутено изтананика категорично отхвърляне на подобно предположение. Пластинката с датчиците леко се обърна точно към пещерата. Люк усети как в гърлото му се появи тежка буца.
— Сигурен ли си? Дроидът избипка пак.
— Значи си сигурен — въздъхна Люк.
Застана неподвижно, обзет от нерешителност, загледан през маранята към пещерата. Нямаше належаща нужда да влезе вътре, в това бе сигурен. Каквото и да бе намерил Арту, то със сигурност не бе оставено от Йода. Поне не в пещерата. И все пак откъде ли идваше електронният сигнал? Лея бе споменала, че някакъв джедай, обърнал се към тъмната страна на Силата, бил идвал тук. Може би беше нещо негово? Люк стисна зъби:
— Чакай ме тук, Арту — заповяда на дроида и тръгна към пещерата. — Няма да се бавя.
Йода често го бе предупреждавал, че страхът и гневът са роби на тъмната страна на Силата, Люк разсеяно се запита на коя страна служеше любопитството. Израслото над пещерата дърво отблизо изглеждаше също толкова зло, колкото си го спомняше — с извита снага, мрачно и потискащо, сякаш самото то обладано от тъмната страна на Силата. Нищо чудно и да беше така, Люк не можеше да каже със сигурност, тъй като сетивата му бяха притъпени от смазващото излъчване на пещерата. Явно тук бе източникът на подсъзнателното напрежение, което изпитваше от момента на пристигането си на Дагоба, и за момент се зачуди защо това усещане не е било толкова силно преди.
Сигурно защото Йода винаги е бил тук и присъствието му е предпазвало Люк от истинската сила на пещерата. Но сега Йода вече го нямаше и той се бе изправил пред черния вход съвсем сам.
Пое си дълбоко дъх. Аз съм джедай, решително си напомни. Извади предавателя от колана и го включи:
— Арту? Чуваше ли ме? — в отговор се чу кратко бипване. — Добре. Влизам. Кажи ми, когато се приближа до онова, което си засякъл.
Чу се потвърдително пиукане. Той закачи предавателя на колана и извади лазерния меч. Пое дълбоко въздух, приведе се под чворестите преплетени коренища на дървото и пристъпи в пещерата.
Вътре беше толкова неприятно, колкото си го спомняше. Тъмно, влажно, пълно с гадни насекоми, които се разбягваха изпод краката му, и с тинести растения. Беше най-отвратителното място, в което бе стъпвал. Земята под краката му беше по-нестабилна, отколкото я помнеше, при първите няколко крачки на два пъти едва не падна, тъй като почвата поддаваше под тежестта му. През мъглата отпред просветна познато място, но Люк стисна здраво лазерния меч и продължи напред. Тук бе водил кошмарна битка с призрачната фигура на Дарт Вейдър.
Спря за миг, борейки се със страховете и спомените. За негово облекчение този път нищо не се случи. От мрачните сенки встрани не долетя хрипливо дишане, не се яви Дарт Вейдър да го предизвика на двубой. Нищо.
Люк облиза нервно устни и извади предавателя от колана. Не, разбира се, че нямаше да се случи нищо. Вече се бе изправил лице в лице със страховете си и ги бе преодолял. Дарт Вейдър бе победен и изчезнал, пещерата не можеше да го заплашва с нищо повече от нереални и безименни страхове, и то само ако им позволеше да го завладеят. Трябваше да го разбере от самото начало.
— Арту, чуваш ли ме?
Малкият дроид изпиука в отговор.
— Добре — каза Люк и тръгна напред. — Колко още ми остава…
Точно по средата на изречението, както бе вдигнал крак, мрачната замъгленост в пещерата се сля около него в блестящо нереално изображение…
Намираше се на малък въздушен плъзгач, който пълзеше бавно над бездънната яма. Земята не се виждаше ясно, но от нея се надигаше силна топлина. Нещо го блъсна отзад и го принуди да се качи на плоската дъска, която стърчеше хоризонтално от левия борд на плъзгача.
Люк се задъха, картината внезапно бе станала кристално ясна. Отново беше в малкия плъзгач на Джаба Мошеника на път за екзекуцията си в бездънната яма в Каркун…
Пред него се виждаше разкошната баржа па Джаба, която бавно се приближаваше. Придворните се
