— Разбрано — отговори Хан.
„Сокол“ вече летеше над повърхността, висотомерът показваше само петдесет метра. Пред тях се издигаше нисък хълм, той натисна няколко копчета на командното табло, корабът набра височина и мина над него. Точно отпред се показа Пътуващият град.
— Кажи го пак онова за налудничавите проекти на Ландо — подкани я той.
Лея поклати глава, не можеше да намери думи. Дори Хан, който повече или по-малко знаеше какво да очаква, трябваше да признае, че гледката е поразителна. Огромен, гърбав, блеснал с хиляди светлинки в тъмнината от сянката на звездата, миньорският комплекс приличаше на чудовищно живо същество, провлачило се тромаво по повърхността, а ниските хълмове, през които минаваше, пред него изглеждаха като детски купчинки пясък. Претърсващи лъчи кръстосваха пустошта, десетина малки кораба бръмчаха като паразитни насекоми над него или се щураха на земята пред краката му.
На Хан му трябваха няколко секунди, за да разгради чудовището на съставните му части — най-отгоре беше стар тежкотоварен кръстосвач, под него четирийсетте пленени имперски АТ-АТ, които го носеха по повърхността, отпред и отзад кръжаха совалки и малки въздушни плъзгачи. Но от осъзнаването на строежа му градът не стана по-малко поразителен. Предавателят отново прещрака:
— Неидентифициран кораб — произнесе познат глас, — добре дошъл в Пътуващия град. Какви са тези предложения за игра на сабака?
Хан се ухили:
— Здрасти, Ландо. Тъкмо си говорехме за теб.
— Не се и съмнявам — престорено кисело отговори Ландо. — Сигурно за моите умения и творчески способности?
— Нещо такова — каза Хан. — Има ли някакви специални трикове за кацане на това нещо?
— Не — увери го Ландо. — Все пак се движим с няколко километра в час. Люк ли е в изтребителя?
— Да, ето ме — намеси се Люк, преди Хан да успее да отговори. — Поразително е, Ландо.
— Почакай да видиш отвътре. Е, ама знаете кога да дойдете. Лея и Чуй с вас ли са?
— Всички сме тук — отговори Лея.
— Не сме дошли само на гости — предупреди го Хан. — Трябва ни малко помощ.
— Никакъв проблем — отговори Ландо с почти незабележимо колебание в гласа. — Каквото трябва, имате го от мен. В момента съм на главния участък, наблюдавам едно трудно изкопаване. Ще пратя някой да ви посрещне на платформите за кацане и да ви доведе тук. Не забравяйте, че тук няма атмосфера, проверете дали сте се скачили с вентилационната тръба, преди да отворите люка.
— Добре — отговори Хан. — А ти внимавай хората, които ще ни посрещнат, да заслужават доверието ти.
Още една кратка пауза.
— О?! — внимателно попита Ландо. — Има ли нещо, което… — прекъсна го внезапно електронно пиукане от предавателя.
— Какво беше това? — рязко попита Лея.
— Някой ни заглушава — изръмжа Хан и изключи предавателя.
Пиукането изчезна, но в ушите му продължаваше да отеква пронизителното звънене и той включи интеркома:
— Чуй, имаме проблем. Качи се тук.
Получи потвърждение и се обърна към предавателя.
— Прегледай наоколо — каза на Лея. — Виж дали не се приближава някой.
— Добре — Лея вече бе седнала пред командното табло. — Какво ще правиш?
— Ще се опитам да намеря свободна честота.
Промени курса на „Сокол“, така че вече не се приближаваха към града, като предварително се убеди, че има достатъчно място за маневрата, включи отново предавателя и намали силата на звука. В миналото бе използвал най-различни номера за промяна на честотите срещу подобно заглушаване. Сега въпросът беше дали щеше да има достатъчно време да приложи някой от тях. Внезапно, много по-бързо, отколкото бе очаквал, пиукането бе заменено от глас:
— …повтарям: всеки кораб, който ме чува, моля да провери.
— Ландо, аз съм — извика Хан. — Какво става?
— Не съм сигурен — колебливо отговори той. — Объркването в честотите може да се дължи и на слънчевото лъчение, понякога се случва. Но следата прилича много на… — гласът му изчезна.
— На какво? — настоя Хан.
От предавателя се чу рязко изсъскване, като че ли някой шумно си бе поел дъх.
— Имперски звезден разрушител — прошепна Ландо. — Приближава се бързо към тъмната част на планетата.
Хан погледна Лея, лицето й бе застинало като камък.
— Открили са ни — прошепна тя.
ГЛАВА 13
— Виждам го, Арту, виждам го — успокои го Люк. — Остави ме аз да се оправям със звездния разрушител, а ти продължавай да се опитваш да преодолееш заглушаваието.
Малкият дроид изчурулика нервно потвърждение и се върна към заниманието си. Пред тях „Хилядолетен сокол“ бе променил курса си и завиваше обратно към приближаващия имперски кораб. Надявайки се, че Хан знае какво прави, Люк превключи изтребителя на боен режим и го последва. Опита се да се свърже с Лея.
В отговора й нямаше думи, но ясно се долавяха гневът, недоволството и лекият страх. Дръж се, аз съм до теб. Вложи в думите си, доколкото можеше, увереност и успокоение.
А съвсем не бе уверен. Сам по себе си звездният разрушител не го тревожеше толкова — ако описанията на Ландо за силното слънчево лъчение бяха верни, големият кораб в момента бе безпомощен и голяма част от оръдията му би трябвало да се изпарят от корпуса. Но изтребителите, защитени в дълбоките му хангари, не бяха в чак такова неизгодно положение и щяха да излетят веднага щом корабът навлезеше в сянката на Нклон.
Внезапно шумът в предавателя изчезна:
— Люк?
— Чувам те — потвърди той. — Какъв е планът?
— Надявах се да си измислил нещо — сухо отговори Хан. — Изглежда, ни превъзхождат доста.
— Ландо разполага ли с изтребители?
— Събира каквото има, но ще ги държи наблизо, за да бранят града. Май екипажите не са много опитни.
— Значи ние ще водим атаката — обобщи Люк. В съзнанието му проблесна неясен спомен — как проникна в двореца на Джаба в Татуин преди пет години, след като използва Силата, за да приспи вниманието на пазачите гаморианци. — Предлагам следното. Аз минавам отпред и ще се опитам да ги объркам или да забавя рефлексите им, доколкото мога. Ти идваш веднага след мен и ги помиташ.
— Изглежда, това е най-доброто, което можем да направим за момента — изръмжа Хан. — Придържай до повърхността, с малко късмет може някои от тях да се разбият в хълмовете.
— Е, все пак недей да летиш твърде ниско — предупреди го Лея. — Не забравяй, че няма да можеш да отделяш достатъчно внимание на управлението на изтребителя.
— Ще се справя — увери я Люк и за последен път провери екраните на командното табло.
Това беше първата му космическа битка като истински джедай. Смътно се зачуди как биха се справили в такава схватка джедаите от Старата република. Ако изобщо се сражаваха по този начин.
— Ето ги — оповести Хан. — Излитат от хангарите и се насочват насам. Май е само една ескадрила. Твърде са самоуверени.
— Може би — Люк изгледа намръщено тактическия екран. — Какви са тези други кораби с тях?
— Не знам — провлачи Хан. — Но са доста големи. Може да превозват десантни части.
— Да се надяваме, че не е така. Ако това е истинско нахлуване, а не светкавичен набег и отдръпване
