А тя никак не беше добра. Включването на обратно на компенсаторите на ускорителите бе причинило неочаквано пренатоварване на напрежението и в двата компресора на хипердвигателите — не бяха изгорели на място, но повредата ги бе спряла десет минути след прехвърлянето в хиперпространството. Корабът се бе движил с четвърта скорост, което означаваше, че бяха изминали не повече от половин светлинна година. На всичкото отгоре токовият удар бе извадил извън строя и векторния предавател.
— С други думи — каза Люк, — не можем да тръгнем, няма кой знае каква вероятност да ни намерят и не сме в състояние да се обадим за помощ. Това обобщава ли всичко?
Арту добави още нещо.
— Прав си — въздъхна Люк. — И не можем да останем дълго време тук.
Потри с ръка брадичката си и се опита да отблъсне страха, който заплашваше да го обземе. Страхът щеше да ограничи способността му да мисли, а в този момент трезвата преценка беше последното нещо, което можеше да си позволи да губи.
— Добре — проточи той. — Нека да опитаме следното: да извадим и двата компресора на хипердвигателите и да видим дали ще успеем от здравите части да сглобим един работещ. Ако се получи, ще го сложим някъде в средата на веригата, където ще може да обслужва и двата двигателя. Може би до серпантината на помощния стартер, който не ни е нужен, за да се приберем у дома. Възможно ли е?
Арту изпиука замислено.
— Не те питам дали ще е лесно — търпеливо отговори Люк, след като прочете на екрана превода, — а дали е възможно.
Последва още едно песимистично съобщение.
— Е, да опитаме въпреки всичко — той свали колана и се опита да се обърне в тясното ограничено пространство в пилотската кабина.
Ако свалеше облегалката на катапултиращото кресло, можеше да стигне до товарния отсек и намиращите се вътре инструменти. Арту отново се обади.
— Не се безпокой, няма да се заклещя — успокои го Люк, промени решението си и посегна към вградените в стените на кабината ниши. Там се намираха ръкавиците и шлемът на скафандъра му. По-лесно щеше да му е да излезе в открития космос и да се промъкне в товарния отсек през долния люк. — Ако искаш да помогнеш, можеш да намериш упътването за поддръжка на кораба и да видиш как да извадя компресорите. И махни тази траурна физиономия, започваш да се държиш като Трипио.
Арту все още бръмчеше, обиден от сравнението, когато херметически затвореният шлем на Люк отряза звука. Но все пак наистина изглеждаше по-спокоен.
Трябваха му почти два часа, за да мине покрай всички кабели и тръбички и да извади от гнездото компресора на левия хипердвигател, и само една минута, за да разбере, че първоначалният песимизъм на Арту е бил напълно оправдан.
— Напукан е — тъжно оповести на дроида Люк и завъртя тежката кутия в ръцете си. — Кожухът му не става за нищо. Пукнатините са съвсем малки, някои едва се забелязват, но са по почти цялата дължина.
Арту тихо изпиука, но нямаше нужда от превод. Люк не разбираше кой знае колко от поддръжка на изтребители, но знаеше достатъчно, за да осъзнае, че без здравия свръхпроводим кожух компресорът на хипердвигателя е само кутия със свързани безполезни части.
— Да не се предаваме още — напомни той на Арту. — Ако кожухът на другия компресор е в ред, ще можем да излетим.
Събра инструментите, движеше се необичайно тромаво при нулевата гравитация и тръгна през корпуса на изтребителя към десния двигател. Само няколко минути му бяха необходими, за да свали нужната преграда и да свърже отново някои от изгорелите кабели. След това, опитвайки се да провре едновременно главата си и фенерчето в отвора, като не се заслепява, надникна вътре.
Внимателният преглед на кожуха на компресора показа, че няма никакъв смисъл да продължава. За известно време той просто увисна там, коляното му леко почукваше по регулиращия напрежението вентил, чудейки се какво, в името на Силата, можеха да направят. Изтребителят, толкова здрав и безопасен дори в разгара на битката, сега бе само една плашещо тънка нишка, на която се държеше животът му.
Озърна се, погледна към празнотата и далечните звезди и лекото усещане за падане, което винаги съпровождаше нулевата гравитация, отново го завладя. В главата му изплува стар спомен: как виси от Облачния град, отслабен от страх и шока от загубата на дясната ръка, чудейки се докога ще му стигнат силите да се държи да не падне. Лея, без думи извика той, влагайки цялата си сила в новодобитите си умения на джедай. Лея, чуваш ли ме? Отговори!
Нямаше друг отговор освен ехото в собственото му съзнание. Но той не бе и очаквал друго. Лея отдавна бе заминала и сега трябваше да е в безопасност на Кашиуук под закрилата на Чубака и цялата планета на уукитата. Попита се дали някога ще разбере какво се е случило с него. За джедая няма чувства, а покой. Люк си пое дълбоко дъх и изтласка черните мисли. Не, няма да се предаде. След като хипердвигателите не можеха да бъдат поправени, сигурно имаше нещо друго, което можеше да опита.
— Идвам, Арту — обяви той, върна на мястото му панела и събра инструментите. — Докато ме чакаш, провери как стои работата с векторния предавател.
Когато Люк се върна и издърпа над себе си люка на пилотската кабина. Арту вече бе извадил всички данни. Не бяха по-окуражителни от тези на компресорите на хипердвигателите. Направена от десет километра изключително тънка свръхпроводима жица, антената едва ли можеше да се поправи на място. Но пък и Люк не бе обикновен пилот на изтребител.
— Добре, ето какво ще направим — бавно каза той на дроида. — Външният слой на антената е безвъзвратно загубен, но сърцевината й не ми изглежда засегната. Ако някъде на кораба намерим десет километра свръхпроводима жица, може би ще сме в състояние да изградим нова антена. Нали така?
Арту помисли малко и избипка.
— Я стига — смъмри го Люк. — Да не искаш да кажеш, че не можеш да се справиш с това, което по цял ден върши една механична навиваща машина?
Отговорът на дроида звучеше силно докачено. Преводът на екрана на компютъра — още повече.
— В такъв случай всичко е наред — едва успя да потисне усмивката си Люк. — Предполагам, че в агравитатора или в заглушителя ще намерим нужната жица. Ще провериш ли?
Арту тихо отвърна след кратка пауза.
— Да, знам какви са ограниченията на животоподдържащите системи. Точно затова ти ще се заемеш с намотките, а аз ще прекарам повечето време в хибернационен транс.
Последва още една серия пиукане.
— Не се тревожи — успокои го Люк. — Докато се събуждам през няколко дни за храна и вода, хибернацията е напълно безопасна. Виждал си ме да го правя десетки пъти, забрави ли? Сега се захващай за работа и провери това, което ти поръчах.
В нито едно от двете устройства нямаше достатъчно дълга жица, но след като се поровичка в тайнствените кътчета на техническата си памет, Арту стигна до заключението, че осемте километра в заглушителя ше стигнат да направи някаква приемлива антена с немного голям обхват. Така или иначе, нямаше да знае със сигурност, докато не опиташе.
На Люк му беше необходим още един час работа, за да изкара в открития космос предавателя и антената, да махне повредения външен слой жици и да пренесе всичко до задната част на горния корпус, където можеха да го стигнат двата хващача на Арту. Изграждането на временна конструкция за подаване на жицата и предпазването й от навиване и усукване му отнеха още час, а известно време след това наблюдава операцията отвътре, за да се убеди, че всичко върви, както трябва. Вече нямаше какво да прави.
— Не забравяй — предупреди той дроида, докато се настаняваше колкото може по-удобно в пилотската кабина, — ако нещо се обърка или дори само ако си помислиш, че нещо може да се обърка, ела ме събуди. Разбра ли?
Арту изсвири уверено.
— Добре — каза Люк по-скоро на себе си. — Май това е всичко.
Пое си дълбоко въздух и за последен път погледна към звездното небе. Ако и антената не проработеше… Нямаше смисъл да се тревожи за това сега. За момента беше направил всичко, което
