— Лианите някога късали ли са се? — попита, опитвайки се гласът й да звучи нормално.
— В миналото се е случвало — отговори Ралра. — Разни паразити и гъби могат да ги разрушат, ако не бъдат отстранени. Сега имаме специална служба за безопасност, което нашите предци не са можели да си позволят. Кабинки като тази имат агравитационни полета за спешни случаи.
— Аха — кимна Лея и моментното чувство на неудобство, породено от поредната й проява на начинаещ и немного умен дипломат, изчезна. Лесно се забравяше, че въпреки някак си отживелите им градове по дърветата и животинския им външен вид уукитата като цяло се справяха чудесно със съвременните технологии.
Кабинката достигна равнището на града. Чубака и Салпорин ги чакаха, като първият барабанеше с пръсти по лъка. Лея се бе научила да разпознава в този жест нетърпение. Ралра спря кабинката до широката стьлбичка и отвори вратата, Салпорин пристъпи напред и протегна ръка да й помогне.
— Уредихме с Чубака да останете в дома на Салпорин — каза Ралра, след като стъпиха на относително твърда повърхност. — Не е далеч. Има транспорт, ако искаш.
Лея погледна към най-близките части на града. Много й се искаше да се поразходи, да се срещне с обитателите и да почувства мястото. Но след всичките усилия да дойде незабелязано на Кашиуук това, да се покаже пред цялото население, едва ли беше най-умното, което можеше да направи.
— Може би е по-добре да отидем с въздушната шейна — каза тя.
Когато се приближиха до него, Чубака изръмжа нещо.
— Тя искаше да разгледа града отдолу — каза Ралра. — Вече сме готови да тръгваме.
Чубака отново изръмжа недоволно, но сложи на рамото си лъка и без повече коментари тръгна напред към шейната, спряна на двайсетина метра по-напред. Ралра и Лея го последваха, а последен вървеше Салпорин. Лея вече бе забелязала, че къщите и другите сгради започват веднага зад сплетените клони без нищо по-съществено от няколко преплетени лиани между тях и празното пространство. Ралра бе обяснил, че прилепналите до ствола къщи се смятат за най-престижни, значи може би тези на ръба принадлежаха на най-богатите представители на средната класа. Тя разсеяно погледна към най-близката от тях и надникна през прозореца. Иззад сенките се мярна лице…
— Чуй! — задъхано извика тя.
Посегна към бластера, обаче лицето вече бе изчезнало. Но тя мигновено бе разпознала изпъкналите очи, здравата челюст и сивата кожа. Чубака веднага притича до нея, в ръцете си вече държеше готовия за стрелба лък.
— Ей там имаше едно от онези създания, които ни нападнаха на Бимисаари — обясни Лея и се присегна с джедайските си умения, но не улови нищо. — На онзи прозорец — добави тя и посочи с бластера. — Точно там беше.
Чубака изрева някаква заповед, прикри я с туловището си така, че да бъде между нея и къщата, и бавно започна да я избутва назад, лъкът му се поклащаше. Ралра и Салпорин вече бяха до къщата, в ръцете си държаха измъкнати отнякъде неприятни на вид ножове. Застанаха от двете страни на вратата и Чубака стреля.
Някъде откъм центъра на града долетя рев — протяжен вой на гняв и тревога, който се заблъска в стените на сградите и в огромните дървета. Ралра и Салпорин изчезнаха вътре, но викът бе подет от други гласове и така се засили, че сякаш половината град вече крещеше. Лея се притисна към покрития с козина гръб на Чубака, потръпвайки от очевидната свирепост на вика, който й напомняше за пазара в Бимисаари и реакцията на тълпата при кражбата на бижутата. Само че тук нямаше малки и симпатични облечени в жълто бимианци, а огромни силни уукита.
Ралра и Салпорин излязоха от къщата, отпред вече се бе събрала огромна тълпа, на която Чубака обърна не повече внимание, отколкото на вика. тъй като погледът му заедно с лъка бе насочен към къщата. Двамата му приятели също пренебрегнаха тълпата и изчезнаха от двете страни на къщата. Върнаха се много бързо с изражението на ловци, чиято плячка им се е изплъзва.
— Там беше — настоя Лея, когато те застанаха до нея и Чубака. — Видях го.
— Може да си права — каза Ралра и прибра ножовете в скритите кании под портупея. Салпорин, който все още наблюдаваше къщата, държеше своите готови. — Не намерихме обаче никаква следа.
Лея прехапа устни и се огледа внимателно. Наблизо нямаше други къщи, в които нападателите можеха да се скрият, без тя и Чубака да ги видят. От тази страна нямаше никакво прикритие, а от другата бе краят на града.
— Отвъд ръба — внезапно се досети тя. — Така е било. Спуснал се е надолу с катераческа екипировка или го е чакала въздушна шейна.
— Не ми се вярва — мина край нея Ралра. — Но е възможно. Ще се спусна с кабинката и ще се опитам да го открия.
Чубака протегна ръка да го спре и изръмжа.
— Прав си — призна с нежелание Ралра, — твоята безопасност, Леяорганасоло, е най-важна в този момент. Ще те заведем на сигурно място и след това ще се опитаме да разберем какво се е случило.
В безопасност. Лея погледна къщата и я побиха тръпки. Чудеше се дали някога отново щеше да се почувства в безопасност.
ГЛАВА 18
Рязкото пиукане, което идваше някъде от много далеч, извади Люк от безпаметния сън.
— Добре, Арту, буден съм — изморено прошепна той и потърка очи с ръка. Кокалчетата на пръстите му удариха визьора на шлема и от удара част от мъглата, все още обвиваща съзнанието му, се разпръсна. Не си спомняше точните обстоятелства, при които бе потънал в хибернационен транс, но имаше смътното предчувствие, че дроидът го бе изкарал от него твърде рано. — Какво става? — опитваше се да си спомни каква точно беше задачата на дроида.
Пиукането премина в нетърпеливо бръмчене. Люк все още се опитваше да фокусира погледа си. Поиска да види превода върху екрана, но за негова изненада екранът бе изцяло тъмен. Както и всички останали дисплеи. Изведнъж си спомни всичко. Беше хванат в капан някъде в дълбокия космос и уредите на изтребителя не работеха, с изключение на енергийния генератор за Арту и функциониращите на минимален режим животоподдържащи системи за самия него. А Арту трябваше да се занимава с намотката на нова антена за векторния предавател. Размърда леко схванатия си врат, извърна се към дроида, чудейки се какъв беше проблемът. Мускулите му потръпнаха от изненада. Към тях се спускаше кораб.
Обърна се отново към командното табло, напълно разсънен, и се опита да включи всички уреди наведнъж.
Но това бе безполезен рефлекс. Дори и с преките команди щяха да са му нужни най-малко петнайсет минути, докато изведе системите на изтребителя от студения им покой и ги приведе в някаква по-сериозна готовност за полет, да не говорим за битка. Ако пришълците бяха неприятели…
С реактивните двигатели за спешни случаи той извъртя леко изтребителя към приближаващия се кораб. Екраните и радарите отново заработиха и потвърдиха това, което вече бе установил със собствените си очи: посетителят бе средно голям, овехтял на вид корелиански товарен кораб. Силите на Империята обикновено не използваха подобни машини, а и по корпуса му не личаха имперски обозначения.
И все пак бе много малко вероятно да е обикновен товарен кораб. Може би бе пират? Присегна се със Силата, за да достигне съзнанието на екипажа. Арту изпиука и той погледна към екрана на компютъра.
— Да, вече го забелязах. Но и един обикновен товарен кораб може да намали скоростта си по този начин, ако е празен. Защо не направиш бърз анализ на показанията на радара, виж дали ще забележиш някакви оръдия.
Дроидът изпиука в потвърждение и Люк набързо провери данните на другите уреди. Мощността на главното лазерно оръдие вече бе наполовина, а на основния двигател — почти наполовина от цикъла за подготовка за полет. А премигващият сигнал на предавателя показваше, че има съобщение.
Люк пое дълбоко въздух, за да се успокои, и го включи на приемане.
— …нужда от помощ — говореше студен женски глас. — Повтарям: неидентифициран изтребител, тук е товарният кораб „Волният Карде“. Имате ли нужда от помощ?
— „Волният Карде“, говори изтребител на Новата република АА-589 — представи се Люк. — Да, имам
