— Аха — кимна Лея, въпреки че не й бе много ясно за какво ставаше въпрос. — Значи си бил посланик?
Внезапно въздухът около нея стана леденостуден.
— Бях роб на Империята — тихо изръмжа Ралра. — Както и Чубака, преди Хансоло да го освободи. Моите господари ме използваха да говоря с останалите роби уукита.
Лея потръпна:
— Съжалявам — успя да каже.
— Няма нищо — настоя той. — Моята позиция ми даде възможност да събера много информация за силите на Империята. Информация, която се оказа полезна, след като твоят Съюз ни освободи.
Изведнъж Лея осъзна, че Чубака вече не е до нея. За своя огромна изненада видя, че се е вкопчил в смъртоносна прегръдка с другото ууки, а лъкът му е притиснат здраво към гърба от ръката на непознатия.
— Чуй! — извика тя и посегна към бластера на колана. Косматите ръце на Ралра стиснаха нейните в желязна хватка, преди да успее да извади оръжието си.
— Не ги безпокой — твърдо каза уукито. — Чубака и Салпорин са приятели от детинство и не са се виждали от много отдавна. Тяхната среща не бива да бъде прекъсвана.
— Извинявай — измърмори Лея и отпусна ръка, чувствайки се като пълен идиот.
— В съобщението си Чубака твърди, че се нуждаете от убежище — продължи Ралра, забелязал смущението й. — Ела. Ще ти покажа какво приготвихме.
Лея хвърли поглед към Чубака и Салпорин, все още притиснати един към друг.
— Не е ли по-добре да ги изчакаме? — леко неуверено предложи тя.
— Няма никаква опасност — Ралра се изпъна в цял ръст.
— Леяорганасоло, ти трябва да разбереш. Без теб и твоите хора много от нас все още щяха да са роби на Империята или убити от нея. Ние имаме кръвен дълг към теб и твоята Република.
— Благодаря — напрегнатостта й изчезна напълно. Доста неща в културата и психологията на уукитата все още й се струваха непонятни и странни, но кръвния дълг поне разбираше много добре. Ралра официално се бе посветил на нейната безопасност, а решението му бе подкрепено от честта, суровата сила и решителността на уукито.
— Ела — изръмжа Ралра и махна към отворената кабинка на лифта, която се виждаше в края на платформата. — Да идем в града.
— Добре — отговори Лея. — Искам да попитам как го задържате на мястото му. Агравитационни полета ли използвате?
— Ще ти покажа.
Оказа се, че градът не се поддържа от агравитационни полета, нито от носеща колона, прехващащи стоманени връзки или някаква друга съвременната технология. Както Лея осъзна, методът на уукитата бе всъщност най-сложният от всички. Градът се поддържаше от клоните на дърветата.
— Огромна задача беше да се построи град с такива размери — каза Ралра и махна с голямата си ръка към решетъчната конструкция над тях. — Много от клоните на нужното равнище бяха отрязани. Останалите започнаха да растат по-бързо и станаха по-здрави.
— Прилича на огромна паяжина — замислено каза Лея и надникна от кабинката на горе към града, опитвайки се да не мисли за километрите празно пространство отдолу. — Как успяхте да ги съедините в такава плетеница?
— Не сме им правили ннщо. В растежа си те са едно цяло.
— Как така? — изненада се Лея.
— Слели са се — обясни Ралра. — Когато два клона от урошур се срещнат, те се сливат в един и заедно пускат светлината, която играеше пред тях. — Вече видя как става. Довечера сигурно ще сложим на масата една от тях.
— С удоволствие — каза Лея. — Помня, че Чуй ми е разказвал колко са вкусни.
— Хайде в града — каза Ралра и натисна нешо по контролното табло на кабинката. — Искахме да те подслоним в една от луксозните къщи — продължи той, когато тръгнаха нагоре, — но Чубака не ни позволи.
Той посочи с ръка и Лея за пръв път забеляза къщите, построени направо в ствола на дървото пред тях. Някои бяха на няколко етажа и доста добре изградени, но като че ли всички свършваха в празното.
— Чубака знае много добре предпочитанията ми — каза тя, потискайки потреперването си. — А аз се чудех защо кабинката се спуска толкова ниско под равнището на града.
— Тя се използва главно за превоз на товари или на болни — отбеляза Ралра. — Повечето уукита предпочитат да се катерят по дърветата сами.
Протегна ръка към нея и я обърна с дланта нагоре, мускулите под козината и кожата се стегнаха и от възглавничките на пръстите се показаха зловещо извити нокти. Лея преглътна:
— Не знаех, че имате такива нокти. Макар че сигурно трябваше да се досетя. Все пак вие сте дървесна раса.
— Не е възможно да живеем на дърветата без тях — съгласи се Ралра. Прибра ги и махна нагоре с ръка: — Дори и спускането по лианите ще е трудно.
— Лиани? — повтори Лея и се взря напрегнато през прозрачния покрив на кабинката.
Не бе забелязала никакви лиани по дърветата, а и сега не виждаше. Погледът й попадна на въжетата, които се спускаха от кабинката през листата към клоните над тях.
— Тъмнозелените въжета.
— Тези въжета?! — внимателно попита тя и кимна към тях. — Лиани ли са?
— Да, лиани кшу — увери я той. — Не се безпокой за издръжливостта им. Те са по-здрави от изкуствените въжета и не могат да бъдат прерязани дори с бластер. Освен това се самовъзстановяват.
нови клончета във всички посоки — изръмжа под носа си някаква дума, която Лея не успя да си преведе. — Това е живото напомняне за единството и силата на народа на уукитата — добави той почти на себе си.
Лея мълчаливо кимна. За нея това бе и ясно доказателство, че всички урошури в тази групичка бяха едно огромно растение с единна или най-малкото здраво свързана коренна система. Дали уукитата го знаеха? Или очевидното им благоговение пред дърветата забраняваше такива мисли и изследвания?
Не че любопитството шеше да им помогне особено. Тя наведе глава и погледна към плътната мъгла под кабинката. Някъде долу трябваше да има по-ниски урошури и стотици видове дървета, които съставляваха обширната джунгла на Кашиуук. В джунглата вирееха десетки видове дървесни екосистеми, подредени на няколко хоризонтални слоя, които постепенно се смъкваха към земята, всеки един по-смъртоносен от горния. Не знаеше дали уукитата някога бяха стигали до повърхността, но и да го бе направил някой, едва ли му бе останало време за свободни ботанически изследвания.
— Наричат се кроис — каза Ралра.
Лея премигна, изненадана от странното неразбирателство. Отвори уста да попита за какво говори, но забеляза двете ята птици, които летяха бързо в небето над тях.
— Тези птици ли?
— Да. Преди бяха деликатес за уукитата, но днес дори и най-бедните могат да си ги позволят — посочи към ръба на града над тях, където се виждаше мека светлина от разноцветните лъчи, които бе видяла от кораба. — Кроисите ще видят светлината, а там ги чакат ловците.
Лея кимна, че е разбрала, беше виждала визуални примамки с различна степен на сложност за привличане на животните за храна на други светове.
— Облаците не им ли пречат?
— Най-добре е да има облаци — отговори Ралра. — Облаците разпръсват светлината, така че кроисите могат да я видят от голямо разстояние и да дойдат — докато говореше, птиците завиха рязко нагоре през облаците към Лея погледна внимателно лианите, борейки се с внезапно обзелата я паника. Беше летяла из цялата галактика с всевъзможни въздушни плъзгачи и космически кораби без ни най-малки признаци на акрофобия, но това висене на ръба на нищото без солидно подсигурена кабина беше нещо съвсем друго. Топлото усещане за безопасност, което бе започнала да чувства при приземяването на Кашиуук, започна да изчезва.
