можеше. Беше време да се потопи във вътрешния си покой и да остави съдбата си в ръцете на Лрту. На Арту и на Силата.
Отново пое дълбок дъх. Лея, безполезно извика той за последен път. Насочи вниманието и съзнанието си навътре и започна да забавя ударите на сърцето.
Последното, което си спомняше, преди тъмнината да го погълне, беше странното усещане, че някъде някой дочува сетния му повик.
Лея…
Лея се събули рязко и прошепна името на Люк. Надигна се на една страна, подпря се на лакът и се вгледа в околния здрач. Можеше да се закълне, че това бе неговият глас или по-скоро — докосването на съзнанието му. Виждаше само тясното пространство на главната кабина на „Дамата на късмета“, долавяше единствено ударите на собственото си сърце и познатите звуци на летящия кораб. И на няколко метра от нея познатото усещане за присъствието на Чубака в пилотската кабина. Разсъни се, Люк бе на стотици светлинни години. Сигурно беше сън.
Тя се излегна отново с въздишка. Чу леката промяна в шума и вибрациите на кораба, когато главният хипердвигател изключи и агравитаторите спряха работа. Напрегна слух и долови тихото съскане от триенето на въздуха в корпуса. Пристигаха на Кашиуук малко преди предвиденото.
Стана от леглото и намери дрехите си. Докато се обличаше, лошите предчувствия я връхлетяха с нова сила. Хан и Чубака можеха да се опитват да я успокояват колкото си искат, но тя бе чела дипломатическите доклади и много добре знаеше колко силна бе скритата омраза, която уукитата все още изпитваха към хората. Положението й на съветник от Новата република едва ли щеше коренно да промени отношението към нея. Особено като се имаше предвид трудността при разбирането на техния език. Потрепери при тази мисъл и не за първи път, откак напуснаха Нклон, си помисли, че би предпочела Ландо да бе използвал някой друг дроид за номера си с гласа. Престоят й на Кашиуук щеше да е много по-лесен, ако Трипио с възможностите му да превежда от седем милиона езика бе дошъл с нея.
Влезе в пилотската кабина, „Дамата на късмета“ вече бе доста навътре в атмосферата, летеше ниско над изненадващо равния слой облаци и с лекота заобикаляше върховете на дърветата, които тук-там се показваха над тях. Спомняше си, че когато за пръв път прочете за размерите на дърветата на Кашиуук, бе избухнала срещу библиотекаря на сената, че правителството не може да си позволи в архивите да има толкова абсурдни грешки. Дори сега, когато дърветата бяха точно пред нея, Лея трудно можеше да повярва на числата.
— Тези размери типични ли са за дърветата урошур? — попита тя Чубака и се настани в креслото до него.
Чубака изръмжа отрицателно, дърветата които се виждали над облаците, били с около половин километър по-високи от нормалното.
— Значи на тях слагате детските кръгове — кимна Лея. Той обърна глава към нея и дори за ограничената й способност да чете по лицето на уукито изненадата му бе доста очевидна.
— Не ме гледай така стреснато — смъмри го тя с усмивка. — Някои от нас хората знаят по нещо за културата на уукитата. Все пак не всички сме невежи диваци.
Той я изгледа втренчено и след това със смях се обърна към контролното табло. Пред тях, малко вдясно, се бе появила голяма група от най-високите дървета урошур. Чубака обърна „Дамата на късмета“ към тях и след няколко минути бяха достатъчно близо, за да може Лея да види мрежата от въжета и тънки клони, които ги свързваха малко над облаците. Чубака започна да кръжи с кораба наоколо, като постепенно стесняваше радиуса и с едно-единствено леко изръмжаване за предупреждение се спусна рязко надолу в облаците.
Лея стисна зъби. Никога не си беше падала по сляпото летене, особено в район, пълен с препятствия с размерите на дърветата урошури. Но още преди „Дамата на късмета“ да потъне изцяло в плътната бяла мъгла, вече бяха изскочили от нея. Точно под тях имаше още един слой облаци. Чубака се гмурна и след секунди излезе и от него.
Лея рязко си пое въздух. Заел пропастта между няколко огромни дървета, буквално увиснал във въздуха, пред тях се простираше истински град.
Това не бяха скупчени на едно място първобитни колиби с огнища като дървесните жилища на еуоките в Ендор. Градът беше истински и се простираше на повече от един квадратен километър площ. Дори от това разстояние можеше да види, че сградите са големи и сложни, някои на два и дори на три етажа, с прави и обмислено прокарани между тях улици. Огромните стволове на дърветата стърчаха високо, на някои места дори минаваха през града и създаваха илюзията за гигантски кафяви колони, на които се държеше покривът от облаци. Градът бе заобиколен отвред с разноцветни блестящи лъчи.
Чубака измърмори нещо въпросително.
— Не, никога не съм виждала холоси на населено място на уукита — прошепна тя. — Явно загубата е изцяло моя.
Сега вече се приближиха достатъчно близо, за да види, че наоколо няма нишо подобно на колоната, която бе очаквала да поддържа града. Ако трябваше да бъде искрена, не се виждаше абсолютно никаква подпора. Нима целият град се държеше на агравитационни полета?
„Дамата на късмета“ леко се наклони на дясно. Точно пред тях в края на града и малко над него имаше кръгла платформа, обградена със светлинки за приземяване. Платформата изглеждаше така, сякаш бе част от дървото, и на Лея й бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че това е остатък от огромен клон, отрязан хоризонтално близо до ствола. Това си беше технически подвиг. Лея разсеяно се запита как ли са успели да се отърват от остатъка от клона.
Платформата не изглеждаше достатъчно голяма да приеме кораб като „Дамата на късмета“, но един бърз поглед назад към града й показа, че привидно малките размери се дължаха на зрителната измама от огромните дървета. Чубака приземи кораба на обгореното дърво и стана ясно, че платформата може лесно да поеме не само „Дамата на късмета“, но и истински товарни кораби. Или имперски щурмови кръстосвачи. Лея реши, че може би не трябва да се задълбава много-много върху обстоятелствата около построяването й.
Очакваше уукитата да изпратят делегация за посрещането и се оказа, че е наполовина права. Чубака спусна стълбичката на кораба и две от огромните създания се приближиха към „Дамата на късмета“, неразличими един от друг за неопитното й око освен може би по малката разлика във височината и забележимо различните бели портупеи, които се спускаха по диагонал през кафявата козина от раменете до кръста. По-високият, чийто портупей бе от жълто-кафеникава кожа със златни нишки, направи крачка напред, когато Лея заслиза по стълбата. Тя тръгна към него, използвайки всички познати й джедайски техники за отпускане, и се молеше да не бъде толкова мъчително. Беше й достатъчно трудно да разбира Чубака, а той живееше сред хората от десетилетия. На тукашно ууки, говорещо на местния диалект, сигурно нищо нямаше да му се разбира. Високото ууки кимна леко и отвори уста. Лея напрегна всички сили, за да го разбере, но…
— Аз теб, Леяорганасоло, те приветствам — изръмжа уукито. — Руукроро те поздравява с добре дошла.
Лея, зяпнала от почуда, успя бързо да отговори: — Ъъъ… благодаря. Ммм… поласкана съм, че съм тук.
— Както и ние от твоето присъствие — изръмжа учтиво той. — Аз съм Ралрахин, но може би ще е по- лесно за теб да ме наричаш Ралра.
— За мен е чест да се запозная с теб — кимна Лея, все още леко замаяна.
Като се изключеше странното удължаване на някои звуци, говорът на Ралра бе напълно разбираем. Сякаш изведнъж бе изчезнал онзи неразбираем ропот на речта на уукитата, с който напразно се бе опитвала да се пребори. Усети как в лицето й нахлу кръв, надяваше се, че изненадата й не е проличала. Явно не беше. До нея Чубака тихо изръмжа.
— Май се досещам нещо — погледна го тя сурово. — През всичките тези години ти просто си заеквал и не ти е дошло на ум да ми го кажеш?
Чубака се захили още по-широко.
— Чубака говори много добре — намеси се Ралра. — Всъщност аз заеквам. Изглежда, така хората ме разбират по-лесно.
