като вас е свикнал да създава проблеми на имперските сили.
— Вече не участвам в битките на предната линия — каза Люк. — Не ми казахте как така се случихте наблизо, капитане. Нито пък откъде знаете кой съм.
Още една лека усмивка.
— С този лазерен меч на колана? — попита иронично Карде. — Трябва да сте или Скайуокър, или човек с вкус към антиките и с много високо мнение за собствените фехтовачески умения — сините очи отново огледаха Люк от главата до петите. — Но всъщност не отговаряте на представите. Макар че сигурно това не е толкова изненадващо — голяма част от историята на джедаите е така преплетена с митове и чисто невежество, че е почти невъзможно да се получи ясна представа за същността им.
Предупредителното звънче в съзнанието на Люк заби по-силно.
— Изглежда, сте очаквали да ме намерите по тези места — каза той, отпусна тялото си в бойна поза и се присегна със Силата.
Петимата членове на екипажа си бяха там, където бяха преди пет минути, някъде в предната част на кораба. Никой освен самия Карде не бе достатъчно близо, за да представлява непосредствена заплаха.
— В интерес на истината очаквахме го — спокойно се съгласи Карде. — Макар че заслугата не е моя. Тук ни доведе един от моите помощници, Мара Джейд — главата му се наклони леко надясно. — В момента е на мостика.
Млъкна, очевидно очаквайки отговора му. Люк знаеше, че е възможно това да е някакъв капан, но предположението, че някой вероятно е бил способен да усети присъствието му от светлинни години разстояние, беше твърде интригуващо, за да го подмине. Джедаят бе вече в пълна готовност и насочи част от Силата си към мостика на „Волният Карде“. На руля бе младата жена, с която бе говорил от изтребителя. До нея по-възрастен мъж се взираше в изчисленията на навигационния компютър. А до тях… Все едно го разтърси токов удар.
— Да, тя е — почти безцеремонно потвърди Карде. — Прикрива го доста добре, макар че едва ли би се справила с един джедай. Отне ми няколко месеца внимателно наблюдение, докато разбера, че изпитва тези чувства към вас, към вашата личност.
На Люк му бяха необходими няколко секунди, за да възвърне гласа си. Никога досега не бе усещал толкова черна и горчива омраза, дори от страна на императора.
— Не съм я виждал никога — успя да каже.
— Нима? — Карде сви рамене. — Жалко. Силно се надявах, че ще можете да ми кажете защо изпитва тези чувства. Добре — изправи се той, — в такъв случай предполагам, че засега няма какво повече да си кажем, и нека веднага да ви призная колко много съжалявам, че нещата се развиха по този начин.
Люк автоматично протегна ръка към меча. Едва бе посегнал, когато ударът от зашеметяваща палка го изненада отзад.
Има джедайски техники за борба дори и в безсъзнание. Но за всички тях е необходима поне част от секундата за подготовка — време, с което Люк не разполагаше. Като през мъгла усети, че пада, от далечината чу неистовото пиукане на Арту, последно в съзнанието му се мярна учудването как, в името на Силата, Карде бе успял да го изненада така.
ГЛАВА 19
Идваше на себе си бавно и на части. Осъзнаваше само две неща — че лежи по гръб и че се чувства ужасно.
Постепенно мъглата в главата му започна да се разсейва и усещанията за околния свят започнаха да се завръщат. Въздухът беше топъл и влажен, лекият полъх на вятъра носеше непознати миризми. Твърдата повърхност под него навярно беше легло, сухата кожа и пресъхналата уста говореха, че последните няколко дни е прекарал в безпаметен сън.
Трябваха му още няколко минути, за да може наблюдението да достигне до замъгленото му съзнание. Ефектът от най-добрите шокови палки, за които бе чувал, не траеше повече от час и половина, най-много два. Явно, след като е бил зашеметен, са използвали приспивателни.
Усмихна се вътре в себе си. Карде навярно очакваше той да остане упоен още малко и сега щеше да бъде неприятно изненадан. Напрегна сили да се концентрира, вглъби се в джедайската техника за освобождаване от отровите в тялото и зачака мъглата в главата му да се разсее напълно. В следващите няколко секунди разбра, че не се получава, усилията му бяха напълно безполезни. Заспа отново. При следващото събуждане съзнанието му бе изцяло-прояснено. Премигна от светлината, по лицето му играеха слънчеви лъчи, отвори очи и надигна глава.
Лежеше на обикновено легло в малка, но уютно мебелирана стая, все още облечен в пилотския си костюм.
Точно срешу него беше отвореният прозорец, откъдето проникваше наситеният с аромати вятър, който бе доловил при предишното си събуждане. На петдесетина метра от сградата се издигаше гора, над дърветата приличаше жълтеникаво-оранжево слънце и той нямаше никаква представа, дали изгрява или залязва. С мебелировката й стаята не приличаше много на затворническа килия…
— Най-накрая се събуди, а? — стресна го женски глас от другата страна на леглото.
Люк сепнато извъртя глава в посоката, откъдето идваше гласът. Първата му мигновена мисъл беше, че някак е пропуснал да усети присъствието на друг човек в стаята, но втората, веднага след това, твърдеше, че това е невъзможно и че звукът сигурно идва от интерком. Извъртя се и откри, че първата му мисъл е била напълно правилна.
Седеше в кресло с висока облегалка, ръцете й небрежно почиваха върху облегалките, позата й му се струваше необичайно позната. Жената бе слаба, приблизително на неговата възраст, с блестяща меденочервена коса и тъмни зелени очи. Краката й бяха преметнати един връз лруг, на скута й лежеше малък, но зловеш на вид бластер. Обикновено живо човешко същество, но въпреки това Люк не можеше да я усети.
Объркването му явно бе проличало на лицето му.
— Точно така — каза тя и го възнагради с усмивка. Не приятелска, нито дори учтива, а сякаш изградена от горчивина и злобна насмешка. — Добре дошъл отново в света на обикновените смъртни.
С внезапен приток на адреналин Люк разбра, че странната пелена пред съзнанието му не прикрива единствено нея. Не чувстваше абсолютно нищо — хора, дроиди, дори и гората отвъд прозореца.
Изведнъж бе станал сляп за околния свят.
— Не ти харесва, нали? — подигравателно попита жената. — Не е приятно някой ден внезапно да изгубиш онова, което те е правело по-различен.
Бавно и предпазливо Люк провеси крака от леглото и седна, за да даде възможност на тялото си да свикне отново с усещането за движение. Жената го наблюдаваше внимателно, дясната й ръка се спусна към скута и стисна здраво бластера.
— Ако целта на това представление е да ме впечатлиш с невероятните си сили и бързо възстановяване — каза тя, — не се напрягай.
— О, нямам такива намерения — отвърна на пресекулки Люк, опитвайки се да прикрие хрипливото си дишане. — Целта на това представление е отново да се изправя на крака — погледна я право в очите, питаше се дали ще избегне погледа му, но тя дори не трепна пред напрегнатия му взор. — Ти си Мара Джейд, нали?
— Това също не ме впечатлява — студено отговори тя.
— Карде ми каза, че е споменал името ми пред теб.
Люк кимна:
— Освен това каза, че ти си открила изтребителя ми. Благодаря.
В погледа й проблеснаха пламъци:
— Спести си благодарностите — излая. — Единственият въпрос за мен е дали да те предадем на имперската флота, или сами да те убием — Мара рязко скочи на крака, стиснала заплашително бластера в ръката си: — Ставай! Карде иска да говори с теб.
Люк предпазливо се изправи и изведнъж забеляза, че бе пъхнала лазерния му меч в колана си. Нима самата тя бе джедай? Достатъчно могъща, че да заслони способностите му?
