— Нито една от двете възможности не ми се вижда интересна — измърмори той.
— Има още една — тя пристъпи към него, достатъчно близо, за да може той да я докосне. Вдигна бластера и го насочи право в лицето му. — Да се опиташ да избягаш… и аз да те застрелям още тук и сега.
И двамата не помръдваха. В очите й пламтеше страхотна омраза, но когато Люк се вгледа по- внимателно, видя не само гняв. Дълбоко в нея гореше някаква болка.
Той не каза нищо, дори не помръдна и тя неохотно свали оръжието.
— Тръгвай! Карде ни очаква.
Стаята на Люк беше в края на дълъг коридор, по който на равни интервали се виждаха еднакви врати. Той реши, че това са спалните пометения за хората на Карде. Излязоха на обрасла с трева полянка и се насочиха към голяма сграда с висок покрив. Около нея се виждаха още няколко постройки — казарма, складове, хангар с работилница за ремонт на корабите. От двете страни на хангара бяха наредени десетина междузвездни кораба, най-малко два товарни кръстосвана като „Волният Карде“ и няколко по-малки, прикрити в гората, заобикаляща от всички страни комплекса. Зад един от товарните кръстосвачи се подаваше носът на изтребителя му. Почуди се дали да попита Мара какво е станало с Арту, но реши, че е по-добре да запази въпросите си за Карде.
Стигнаха до голямата централна сграда, Мара се присегна покрай Люк и долепи длан към малък светъл панел на стената. Вратата безшумно се отвори и тя каза: — Той е в голямата зала. Право напред. Тръгнаха по дълъг коридор, минаха през няколко немного обширни стаи за храна и почивка. При приближаването им в дъното на коридора се отвори голяма врата и Мара го въведе в просторна, сякаш изскочила от древните легенди зала.
Люк спря на прага зяпнал от изненада. Помещението бе огромно, с висок прозрачен таван, поддържан от гъста мрежа резбовани греди. Стените бяха от тъмнокафяво дърво, почти целите покрити с изящна резба. През миниатюрни пролуки сред изваянията проникваше мека синя светлина. На пръв поглед хаотично разхвърляни в цялата зала лежаха различни произведения на изкуството — малки пластики, картини, неразпознавасми предмети, дело на някоя чужда раса. В отделени един от друг уютни кътове за разговор бяха подредени кресла, кушетки, възглавнички, които придаваха на мястото почти неофициална атмосфера.
Но всичко това беше на заден плац, забелязваше се от втори поглед или далеч по-късно, зашото в първия момент цялото внимание на Люк бе погълнато от дървото, стърчащо в средата на стаята. Нямаше нищо общо с нежните декоративни дръвчета в императорския дворец. Беше огромно, в основата си стволът бе дебел почти един метър. Короната се издигаше далеч над прозрачния покрив. Дебелите клони, започващи на около два метра над пода, се разгръщаха в цялата зала, някои от тях почти докосваха стените като ръце, които се протягат да обхванат всичко наоколо.
— А, Скайуокър — дочу се някъде отпред. Люк с усилие сведе погледа си надолу. Карде се бе разположил удобно на едно кресло в подножието на дървото. От двете му страни на земята лежаха дългоноги животни, извили кучеподобните си муцуни към Люк. — Заповядайте насам.
Люк преглътна с усилие и тръгна към него. От детството си помнеше разни истории за дворци, в които растат дървета. Някои от приказките бяха доста зловещи, изпълнени със заплаха, чувство за безпомощност и страх. Във всички тези приказки дворците бяха свърталища на злото.
— Добре дошли отново в света на живите — проговори Карде, когато Люк се приближи. Взе сребърна каничка от масата до себе си и наля червеникава течност в няколко чаши. — Приемете моите извинения, че ви държах толкова време упоен. Но съм сигурен, че много добре си давате сметка за всички трудности около задачата един джедай да остане там, където си го сложил.
— Разбира се — кимна Люк. Вниманието му бе приковано към двете животни до креслото на Карде. Те продължаваха да го зяпат с настойчивост, от която по гърба му полазиха тръпки. — Въпреки че, ако ме бяхте помолили учтиво — добави той, — щяхте да разберете, че съм готов да ви сътруднича.
По устните на Карде пробяга лека усмивка:
— Може би. А може би не — махна с ръка към отсрещното кресло: — Разполагайте се.
Люк тръгна напред, едно от животните се надигна леко и издаде тих звук, нещо средно между мяукане и ръмжене.
— Спокойно, Щурм — укроти го Карде и погледна надолу. — Той е наш гост.
Съществото не обърна внимание на думите му, изцяло съсредоточено в Люк.
— Май не ви вярва — предпазливо предположи джедаят. Думите му се сляха със странното ръмжене на второто животно.
— Сигурно — Карде стисна здраво каишките на двете животни, огледа се из залата, погледът му попадна на тримата мъже, които се бяха разположили в единия ъгъл за разговори, и извика: — Чин! Изведи ги навън, моля те.
— Веднага — от групата се отдели мъж на средна възраст с фрофианска прическа и бавно се приближи. — Хайде, приятелчета — изръмжа той, пое каишките от ръката на Карде и поведе животните навън. — Какво ще кажете да излезем малко на разходка, а?
— Приемете извиненията ми, Скайуокър — произнесе Карде, докато изпращаше с намръщен поглед оттеглящите се животни. — Обикновено се отнасят по-учтиво с гостите. Сега вече можете да седнете.
Люк се подчини на поканата заповед и прие предложената му от Карде чаша. Мара пристъпи зад него и се настани до шефа си. Люк забеляза, че бе прибрала бластера в един кобур над лявата си китка, откъдето можеше да го извади с такава лекота, сякаш бе в ръката й.
— Това е съвсем лек стимулант — кимна към течността в чашите Карде. — Ще ви помогне да се събудите — отпи от своята и внимателно я постави на ниската масичка.
Люк предпазливо пое няколко глътки от течността. На вкус беше доста добра, а и ако Карде искаше отново да го упои, едва ли бе нужно да прибягва до такива детински хитрувания.
— Имате ли нещо против да ми кажете къде е моят Дроид?
— А, добре е — увери го контрабандистът. — Заповядах да го приберат в един от складовете за инструменти.
— Искам да го видя, ако е възможно.
— Може, но по-късно — Карде се облегна в креслото, на челото му се появиха леки бръчки. — Може би след като решим какво ще правим с вас.
Люк погледна към Мара.
— Помощникът ви вече спомена възможностите. Надявам се, че бих могъл да прибавя най-малко още една.
— Да ви изпратим обратно вкъщи? — предположи Карде.
— Срещу подобаващо възнаграждение, разбира се — увери го Люк. — Да кажем, два пъти повече от това, което предлага Империята.
— Твърде щедър сте с парите на други хора — сухо отвърна контрабандистът. — За съжаление проблемът е не в парите, а в политиката. Виждате ли, операциите ни се простират доста дълбоко в територията и на Империята, и на Новата република. Ако разберат, че сме ви освободили, имперските сили ще бъдат силно недоволни от нас.
— Обратното ще стане, ако ме предадете на Империята — изтъкна Люк.
— Точно така — кимна Карде. — Но да не забравяме, че поради повредата в антената на векторния предавател на вашия изтребител Републиката няма представа, какво се е случило с вас. А Империята за съжаление е много добре запозната с положението.
— И въпросът е не какво биха предложили — намеси се Мара, — а какво вече са предложили: трийсет хиляди.
Люк облиза устни:
— Не съм допускал, че струвам толкова скъпо.
— Вие сте разковничето за успеха или провала на всеки независим контрабандист — безцеремонно отсече Карде. — Сега край мястото на катастрофата сигурно има десетки кораби, които са пренебрегнали програмите си и поетите задължения, за да ви търсят — усмихна се леко. — Контрабандисти, които изобщо не са се и замисляли как биха се справили с един джедай, ако го хванат.
— Вашият начин, изглежда, действа добре — отговори Люк. — Предполагам, че няма да пожелаете да
