тези мехури, в които не се допуска Силата?
— Отчасти местната легенда — отговори Карде, — но главното е фактът, че сега стоите пред мен и разговаряме. Виждате ли някакъв друг начин един напрегнат човек с шокова палка в ръка да се промъкне зад джедай, без да бъде забелязан?
Скайуокър го погледна изненадано. И последното парче от загадката попадна на мястото си:
— На борда на „Волният Карде“ също е имало йосаламири.
— Точно така — кимна Карде. — Случайно. Е — погледна той към Мара, — не точно съвсем случайно.
Люк отново вдигна глава към йосаламирите над Карде.
— И какво пространство обхващат тези мехури?
— Не съм сигурен дали някой знае с точност — призна Карде. — Легендата разказва, че един йосаламир може да поддържа мехур с радиус от един до десет метра, но когато са няколко, става много по-голям. Изглежда, по някакъв начин успяват да обединят силите си. Може би вие ще ни окажете честта да участвате в няколко експеримента с тях, преди да ни напуснете?
— Може би — отвърна Люк. — Въпреки че това със сигурност ще зависи от посоката, в която ще се отправя от тук.
— Вероятно — съгласи се Карде. — Добре, сигурно искате да се преоблечете, с този пилотски костюм сте вече няколко дни. Успяхте ли да вземете със себе си някакви дрехи?
— В товарното отделение на изтребителя има малък куфар — отговори Люк. — Благодаря ви, че взехте и кораба ми.
— Винаги съм се старал да не изхвърлям нищо, което някой ден може да се окаже полезно — отвърна Карде. — Ще ви изпратим нещата веднага щом някой от моите помощници провери дали в тях няма скрито оръжие или друг полезен за вас уред — усмихна се леко: — Не ми се вярва един джедай да се обременява с подобни неща, но винаги съм се опитвал да бъда максимално предпазлив. Приятна вечер, Скайуокър.
Мара отново извади малкия бластер и го размаха:
— Да вървим! Люк се изправи.
— Позволете ми да ви предложа още една възможност — обърна се той към Карде. — Ако решите, че е по-добре да забравите за цялата случка, можете да ме върнете с Арту там, където ни намерихте. Бих искал да си пробвам късмета с другите, които ни търсят.
— Дори с имперската флота? — попита Карде.
— Дори с нея — кимна Люк.
Лека усмивка се появи на устните на контрабандиста:
— Може това да ви изненадва, но ще помисля над предложението ви.
Мара го изведе отново на двора. Слънцето се бе скрило зад дърветата, сега небето бе доста по- сиво.
— Дали не пропуснах вечерята? — попита той, докато вървяха по коридора към стаята му.
— Може и да ти донеса нещо — отвърна тя с едва прикрито раздразнение.
— Благодаря — Люк внимателно си пое дъх: — Не разбирам защо до такава степен не ме обичаш…
— Млъквай! — прекъсна го Мара. — Затваряй си устата! Люк се намръщи и не направи друг опит да я заговори.
Стигнаха до стаята и тя го бутна вътре.
— Прозорецът не се заключва, но има вградена аларма — предупреди го тя. — Само да си се опитал да излезеш, ще ти бъде все едно дали аз или ворнскърите ще те намерят първи — усмихна се подигравателно: — Но недей да вземаш толкова насериозно думите ми. Опитай се и ще разбереш.
Люк погледна към прозореца, после се обърна отново към Мара:
— Благодаря, няма да се възползвам от тази възможност.
Тя излезе от стаята, без да каже нищо повече, и внимателно затвори вратата след себе си. Чу се щракването на електронната ключалка и всичко потъна в тишина.
Той се приближи до прозореца и надникна навън. Някои от прозорците на отсрещните сгради светеха, но не успя да види дали има някой в тази, в която бе заключен. Това трябваше да се очаква независимо дали Карде шеше да реши да го предаде на Империята или да го пусне да се върне в Новата република. Нямаше никакъв смисъл помощниците му да знаят повече от необходимото. Още повече ако Карде решеше да послуша съвета на Мара и веднага да го убие.
Отдръпна се от прозореца и се приближи до леглото, борейки се със страха. След срещата лице в лице с императора не се бе чувствал толкова безпомощен. А и не е бил реално толкова безпомощен.
Пое си дълбоко въздух. За джедая няма чувства, а покой. Знаеше, че не може да няма начин да избяга от тук.
Въпросът беше да остане жив, докато го намери.
ГЛАВА 20
— Не, не, всичко е наред — говореше Трипио с гласа на Лея и изглеждаше толкова нещастен със слушалките на главата, колкото можеше да изглежда един дроид. — Двамата с Хан решихме, че след като и бездруго ни е на път, можем да минем да проверим какво е положението в системата Абрегадо.
— Разбирам, ваше височество — долетя от говорителя на „Сокол“ гласът на Уинтър. На Хан му се стори, че звучи уморено, но имаше още нещо, някакво напрежение. — Мога ли да си позволя да ви посъветвам да не се бавите далеч от тук много време.
Трипио погледна безпомощно към Соло.
— Ще се върнем съвсем скоро — прошепна му Соло.
— Ще се върнем съвсем скоро — повтори дроидът в предавателя на „Сокол“.
— Само искам да проверя…
— Само искам да проверя…
— Производствените мошности в…
— Производствените мощности в…
— Хаймания.
— Хаймания.
— Чудесно, ваше височество — отговори Уинтър. — Ще предам съобщението ви на съвета. Мисля, че те ще се зарадват — последва кратка, едва доловима пауза: — Ще ми разрешите ли да поговоря за момент с капитан Соло?
В другия край на пилотската кабина Ландо се намръщи и съвсем тихо прошепна:
— Тя знае!
— Нима? — отвърна раздразнено Хан, улови погледа на Трипио и кимна.
— Разбира се — каза в предавателя дроидът и въздъхна с облекчение. — Хан?
Соло се включи в предавателя:
— Чувам те, Уинтър. Какво става?
— Просто исках да разбера дали имате представа с принцеса Лея кога ше се върнете на Корускант — каза тя.
— Адмирал Акбар вече няколко пъти пита за вас.
Хан се намръщи. Откак се бе оттеглил от генералския пост преди няколко месеца, адмирал Акбар да бе обелил с него най-много две думи извън съвета.
— Благодарете на адмирала за загрижеността — отговори той на Уинтър, като внимателно подбираше думите си.
— Сигурно се оправя добре?
— Както обикновено — отвърна Уинтър. — Има някакви проблеми в семейството, след като училището започна на пълни обороти.
— Разправии с децата, така ли? — предположи Хан.
— Най-вече спорове за часа на лягане — отвърна тя. — Проблеми с най-малкия, който иска да стои до късно и да чете, нали разбирате?
— Аха — провлачи Хан. — Знам как е с децата. А съседите? Все още ли има неприятности и с тях?
