то е било само за да спаси собствената си кожа, а не за да я предпази. А ако установеше, че върховният адмирал не се хваща, не би му мигнало окото да вдигне цялата група от Миркр още тази вечер и да се покрие в някое от другите убежища, пръснати из цялата галактика.
Само че нямаше да го направи. Щеше да остане тук да изпраща спасителни групи една подир друга и да чака Мара да излезе от гората. Дори ако тя никога не се появеше. Дори ако това означаваше, че поставя на изпитание търпението на Траун.
Мара стисна зъби, пред погледа й проблесна ужасяваща картина: Карде, прикован към стената на килията от робот за разпити. Тя познаваше Траун, решителността му и границите на търпението му. Върховният адмирал щеше да чака и да наблюдава или щеше да изпрати някой друг да го прави вместо него, за да провери верността на предложената от Карде история.
И ако тя и Скайуокър никога не излезеха от гората, той почти със сигурност щеше да стигне до грешно заключение. Щеше да изправи Карде пред имперските инквизитори и накрая да разбере кой всъщност е бил избягалият затворник. А след това щеше да осъди Карде на смърт.
Горната част на дроида се завъртя леко и безшумно и той настоятелно запиука.
— Май Арту засече нещо — Скайуокър се изправи на една страна, подпирайки се на лакът.
— Нима? — тя вдигна фенерчето, насочи го към сенките, където преди секунди бе доловила някакво раздвижване, и го включи.
Светлият лъч залепна за ворнскър, който се примъкваше по земята с предните си лапи. Стърчащата му опашка изплющяваше от време на време като камшик. Хищникът не обърна никакво внимание на светлината, а продължи бавно да се промъква към Скайуокър.
Мара го остави да се приближи още няколко крачки и го застреля право в главата. Звярът се просна на земята, опашката му потрепери за последен път и се отпусна. Мара разходи лъча на фенерчето наоколо и го изгаси.
— Чудесно е, че дроидът ти е с нас — подигравателно каза тя от тъмното.
— Без него нямаше да разбера, че ме заплашва някаква опасност — кисело отговори Скайуокър. — Благодаря ти.
— Няма нищо — изсумтя тя. Настъпи кратко мълчание.
— Домашните любимци на Карде друга порода ли са? — попита той. — Или им е отрязал опашките?
Мара зяпна в тъмното към него. Просто се втрещи, колкото и да не й се искаше да го признае. Изправени пред пастта на ворнскър, повечето хора едва ли биха забелязали такава подробност.
— Второто — неохотно отговори тя. — Те използват опашките като камшик и ударът е доста болезнен, а и в тях има лека отрова. Карде не искаше хората му да се разхождат постоянно с белези от ударите с опашка по цялото тяло, а едва по-късно разбрахме, че премахването на опашките убива и голяма част от агресивността им.
— Изглеждат доста питомни — съгласи се Скайуокър. — Дори приятелски настроени.
Но към него изобщо не се бяха държали приятелски, спомни си тя. А и тук ворнскърът я бе пренебрегнал и се бе насочил право към Скайуокър. Дали беше просто съвпадение?
— Такива са — каза Мара. — От време на време Карде си мисли дали да не ги продаде като животни за охрана. Но не е опитвал да намери пазар за тях.
— Кажи му, че би могъл да ме използва за реклама — сухо отбеляза той. — Сега, след като съм надниквал в устата на ворнскър, съм готов публично да заявя, че едва ли някой нападател ще има желание да го направи.
Тя сви устни, за да прикрие леката си усмивка, и го посъветва:
— По-добре гледай да свикнеш. Чака ни още доста път, докато излезем от гората.
— Знам — той отново се излегна. — За щастие ти май стреляш без грешка.
Люк се приготви да заспи, предполагайки, че и тя ще направи същото. Напразни надежди, помисли си тя подигравателно. Бръкна в джоба си и извади кутията със стимулиращи хапчета от животоспасяващия пакет. Вземането на прекалено голямо количество от тях или продължителната им употреба можеше да повлияе отрицателно на здравето й, но заспиването на пет метра от врага далеч по-бързо щеше да доведе до същия резултат.
Тя погледна замислено кутията в ръката си и вдигна глава към Скайуокър. Беше затворил очи, а лицето му изглеждаше спокойно, сякаш нямаше за какво да се тревожи. Странно — кой повече от него имаше основание за безпокойство! Пленник на пълна с йосаламири планета, където не можеше да разчита на прехвалените си джедайски умения, хванат в капан в гората на свят, чието име и местоположение дори не знаеше, а имперската флота и ворнскърите си оспорваха правото, кой по-напред да го убие. Според всички правила сега той трябваше да будува с широко отворени от притока на адреналин очи.
А може би се преструваше с надеждата да приспи бдителността й. Вероятно това беше номер, който можеше да опита някой път при подходящи обстоятелства. Но дали в него нямаше нещо повече, отколкото се виждаше с очите? Повече от известното име, политическия пост и торбата с джедайски номера?
Тя стисна здраво устни и прокара пръсти по дръжката на лазерния меч, затькнат в колана й. Разбира се, че в него имаше нещо повече. Каквото и да се бе случило накрая — този ужасен, объркан, разрушил живота й край. — не уменията на джедай бяха спасили живота му. Имаше нещо друго, което тя трябваше да открие и да разбере, преди да сложи край на живота му.
Извади едно хапче от кутията и го глътна. През тялото й премина нова вълна на свежа решителност. Не. ворнскърите нямаше да получат Люк Скайуокър, както нямаше да го получи и Империята. Когато му дойдеше времето, тя собственоръчно ще го убие. Това беше нейно право, привилегия и дълг. Настани се удобно, облегна се на дървото и зачака да отмине нощта.
От далечината долитаха приглушените звуци на нощната гора, примесени с тихите шумове на цивилизацията, идващи от сградата зад него. Карде отпи от чашата, загледан в тъмнината. Усещаше умора в цялото си тяло, никога досега не се бе чувствал толкова изтощен. За един ден целият му живот се бе променил. До него Дранг вдигна глава и се обърна наляво.
— Да не идва някой? — попита Карде и погледна нататък. Към тях се приближаваше тъмна фигура, едва видима на светлината на звездите.
— Карде? — долетя тихият глас на Авис.
— Тук съм. Донеси си стол и ела да ми правиш компания.
— И така съм добре — отвърна помощникът му, приближи се и седна с кръстосани крака на земята. — След малко трябва да се върна в командната зала.
— Още ли се занимавате с тайнственото съобщение?
— Да. Какво, в името на световете, е намислила Мара?
— Не знам — призна Карде. — Нещо умно, предполагам.
— Сигурно — кимна Авис. — Само се надявам да се окажем достатъчно умни и ние, че да успеем да го разшифроваме.
Карде кимна:
— Соло и Калризиан легнаха ли си вече?
— Върнаха се на кораба си — намръщено отговори Авис. — Според мен не ни се доверяват.
— Е, едва ли можеш да ги виниш — Карде погали Дранг по главата. — Може би утре, като проверят паметта на компютъра на изтребителя на Скайуокър, ще се убедят, че сме на тяхна страна.
— Аха. А ние наистина ли сме на тяхна страна? Карде нервно облиза устни:
— Нямаме друга възможност, Авис. Те са наши гости. Помощникът му въздъхна:
— Върховният адмирал няма да е много доволен. Карде сви рамене и повтори:
— Те са наши гости.
Усети как Авис също сви рамене в тъмнината, той поне разбираше задълженията и изискванията на гостоприемството. Не беше като Мара, която настояваше да не допуснат „Хилядолетен сокол“ да кацне на планетата.
Сега му се искаше да я бе послушал. Наистина много му се искаше.
— Утре организирай група за издирване — каза той. — Вероятно ще е безсмислено, но не можем да не опитаме.
— Разбира се. Какво да правим с имперските щурмоваци, ако случайно се натъкнем на тях?
Карде леко се намръщи:
