— Съмнявам се, че ще продължат търсенето. Корабът, който напусна звездния разрушител преди час, приличаше на десантна совалка. Предполагам, че ще се настанят в Хилард сити и ще чакат Мара и Скайуокър да излязат там.
— Звучи смислено. А какво ще стане, ако не успеем първи да се свържем с тях?
— Предполагам, че ще се наложи да ги измъкваме изпод носа на щурмоваците. Мислиш ли, че ще можеш да организираш една бойна група за тази цел?
Авис тихо изсумтя:
— По-лесно е да се направи, отколкото да се каже. След като съобщи за случилото се, имах няколко разговора и мога да ти кажа, че настроението в базата е доста бойко. Като оставим настрана всичките глупости за героя на бунтовниците и така нататък, повечето хора мислят, че имат дълг към Скайуокър, задето ги отърва от постоянния тормоз на Джаба Мошеника.
— Знам — сериозно отговори Карде. — И този ентусиазъм може да създаде известни проблеми. Ако не успеем да измъкнем Скайуокър от лапите на Империята, със сигурност не можем да си позволим да го оставим жив в ръцете й.
В тъмнината до него настана дълго мълчание. Накрая Авис отговори едва доловимо:
— Ясно. Но това едва ли ще въздейства особено върху подозренията на Траун.
— Подозрението е нещо далеч по-добро от неоспоримото доказателство — напомни Карде. — И ако не успеем да ги измъкнем от гората, това ще е най-доброто, което можем да постигнем.
Авис поклати глава:
— Не ми харесва.
— И на мен. Но трябва да сме готови за всяка възможност.
— Разбрано — помощникът му замълча отново и след малко се изправи с тежка въздишка: — По-добре да се връщам да проверя дали Чен не е успял да напредне малко със съобщението на Мара.
— След това легни да си починеш. Утре ще е доста тежък ден.
— Добре. Лека нощ.
Авис изчезна в тъмнината и тихите шумове от гората отново изпълниха нощния въздух. Звуци, които значеха много за съществата, които ги издаваха, но абсолютно нищо за него.
Безсмислени звуци…
Уморено поклати глава. Какво се опитваше да им каже Мара с това объркано послание? Дали не беше нещо съвсем просто, което той или другите би трябвало лесно да разшифроват? Или, обратно, като играч на сабак, който през цялото време притиска картите към гърдите си и накрая сам се обърква?
От далечината долетя мяучещият рев на ворнскър. Дранг, легнал до стола му, вдигна глава.
— Твой приятел, а? — тихо попита Карде.
Още един ворнскър отвърна на първия. Щурм и Дранг бяха толкова диви, преди да ги опитоми. Също като Мара, когато я срещна за пръв път. Попита се дали и той някога ще се укроти като тях. Попита се дали тя няма да разреши изведнъж целия заплетен проблем, убивайки Скайуокър.
Отново прозвуча мяукащия рев, този път идваше от по-близо.
— Хайде, Дранг — обърна се той към животното и се изправи. — Време е да се прибираме.
Спря на прага и хвърли последен поглед към гората, по гърба си усети тръпки на тъга и нещо, което твърде много приличаше на страх. Не, върховният адмирал нямаше да остане доволен от тази история. Никак.
Карде съзнаваше, че по един или друг начин животът му на тази планета приключва.
ГЛАВА 25
В стаята беше тъмно и тихо, единствено студеният нощен ветрец носеше през прозореца приглушения шум на нощния Руукроро. Лея стисна бластера с потна длан и се втренчи в завесата. Чудеше се какво я бе събудило.
Застина неподвижно за няколко минути, сърцето й биеше силно в гърдите. Ограничените й джедайски способности не доловиха никакъв шум, движение или заплаха. Само зловещото предчувствие, че тук вече не е в безопасност.
Пое си дълбоко дъх и бавно издиша. Продължи да се ослушва. Вината не беше в уукитата, не можеше да ги обвини за нищо. Старейшините на града бяха изключително бдителни през първите няколко дни, осигуриха й охрана от десетина уукита, а стотици доброволци обикаляха из града като рунтави стражи, търсейки нападателя, когото бе зърнала при пристигането си. Цялата операция бе извършена бързо, ефикасно и с такава грижлива усърдност, каквато Лея рядко бе виждала и сред висшите офицери от бунтовническия съюз.
Но дните минаваха, без някой да намери и следа от непознатия пришълец, и бдителността постепенно спадна. Когато отрицателните доклади започнаха да пристигат и от другите градове на Кашиуук, броят на стражите намаля до десетина, а в охраната останаха само трима.
Сега вече дори и тези трима ги нямаше, бяха се върнали към обичайната си работа и нормалния си живот. Тя бе останала само с Чубака, Ралра и Салпорин, които денонощно бдяха над нея. Това бе наистина класическа стратегия. Легнала сама в тъмнината, с преимуществото на водените от Силата вътрешни сетива, тя разбираше, че разумните същества, като хората и уукитата, просто не могат да останат продължително нащрек без видим враг, срещу когото да се борят. Това беше очевидна тенденция в Съюза, срещу която трябваше упорито да се противопоставя наред с често пъти смъртоносната инерция, която задържа човек да остане на едно място прекалено дълго.
Потрепери. Връхлетяха я спомени за почти трагично завършилото пребиваване на ледената планета Хот. Знаеше, че двамата с Чубака трябваше преди доста дни да напуснат Руукроро. Мястото бе станало твърде удобно, познато, вече не забелязваше с предишната кристална яснота всичко, което се случваше наоколо, а само плъзваше повърхностен поглед и запълваше видяното със спомени. Това беше психологическа слабост, която умният враг спокойно можеше да използва, откривайки начин да проникне в обичайната й рутина. Крайно време бе да я наруши с внезапна промяна.
Тя погледна към висящия над леглото часовник и пресметна набързо. До зазоряване оставаше още около час. Отпред имаше въздушна шейна, ако двамата с Чубака потеглеха още сега, и малко след изгрева можеха да излетят с „Дамата на късмета“. Тя се изправи, провеси крака от леглото, остави бластера на нощното шкафче и извади предавателя.
От тъмното изскочи жилеста ръка и се пресегна да я хване за китката.
Нямаше време да мисли, но в най-първия миг нямаше и нужда. Умът й блокира, зашеметен от внезапната атака, но отдавнашните защитни рефлекси вече действаха. Тя се изтърколи настрани, като използва дръпването на ръката си за опора, завъртя се, сви десния крак и замахна с всичка сила.
Петата й се удари в нещо непробиваемо, някаква броня. Протегна се над рамото си със свободната ръка, сграбчи възглавницата и я хвърли към тъмната сянка, където трябваше да е главата на нападателя. Под възглавницата беше лазерният меч.
Той тъкмо замахваше, за да отблъсне от лицето си възглавницата, когато мекият блясък на лазерния меч озари стаята. Лея зърна за момент огромните черни очи и изпъкналата челюст и острието на меча преряза нападателя почти наполовина. Хватката на ръката й внезапно се разхлаби. Лея прибра лъча, изтърколи се от леглото и се изправи. Включи отново меча и се огледа.
Внезапен удар по китката изби лазерния меч от ръката й. Лъчът изчезна и стаята отново потъна в мрак.
Тя мигновено зае бойна стойка, но знаеше, че това е безполезен рефлекс. Първият нападател вероятно се бе подлъгал от явната безпомощност на жертвата, но вторият очевидно си бе взел поука. Не бе успяла да се извърне изцяло към новия нападател, когато той я сграбчи за китката и изви ръката й. От тъмнината се появи още една ръка и запуши устата й, като я принуди да се притисне към нападателя. Кракът му успя по някакъв начин да притисне и двата й крака и блокира всякаква възможност да го ритне. Тя се опита все пак да освободи поне единия, като в същото време целеше очите на нападателя със свободната си ръка. Усещаше горещия му дъх във врата си, острите като игли зъби в челюстта, притисната към плътта й. Изведнъж тялото на нападателя се вцепени и най-неочаквано тя се оказа свободна.
Извърна се мигновено с лице, опита се да запази равновесие при внезапната загуба на опора, чудейки
