се какъв ли нов трик е това. Погледът й панически обикаляше в мрака, опитваше се да открие оръжието, което той със сигурност щеше да се опита да използва срещу нея.
Но нямаше никакво оръжие насочено срещу нея. Пришълецът стоеше неподвижно, облегнат на рамката на вратата, празните му ръце стърчаха разперени настрани, сякаш той се опитваше да намери опора, за да не падне назад.
— Малараши — просъска с тих и мек глас.
Лея се дръпна към прозореца, чудеше се дали ще успее да изскочи навън, преди пришълецът да поднови атаката си. Но той не предприе нов опит за нападение. Вратата зад него се отвори рязко и Чубака връхлетя в стаята с гръмогласен рев.
Нападателят дори не се обърна. Всъщност изобщо не помръдна, а уукито скочи към него и протегна огромните си ръце към врата му.
— Не го убивай! — изкрещя Лея.
Думите й изненадаха Чубака почти толкова, колкото и самата нея. Но рефлексите на уукито бяха забележителни, юмрукът подмина гърлото на нападателя и се стовари силно отстрани върху главата му. От удара пришълецът прелетя през стаята и залепна за стената, после се свлече на пода и повече не мръдна.
— Да изчезваме — извика Лея и мина от другата страна на леглото, за да вдигне лазерния меч. — Може да има още.
— Няма дрррути — изръмжа познат глас. Лея вдигна глава и видя изправения в рамката на вратата Ралра. — Спррравихме се и с другите трррима.
— Сигурен ли си? — пристъпи към него Лея.
Той не помръдваше и продължаваше да стои облегнат на вратата. Изведнъж тя осъзна, че едва се държи на крака.
— Ти си ранен! — възкликна, запали лампата и набързо го прегледа. От никъде не течеше кръв. — Бластер?
— Шокова палка — уточни Ралра. — Доста по-безшумна е, но беше нагласена на твърррде малка мощност за едно ууки. Чувствам се малко замаян. Чубака е ррранен повече.
Лея сепната се обърна към Чубака и едва сега забеляза тясната лента сплъстена кафява козина под гърдите.
— Чуй! — извика тя и се спусна към него.
Той й махна с ръка да не се приближава и изръмжа нетърпеливо.
— Той е прррав — съгласи се Ралра. — Трябва да те измъкнем от тук, пррреди да последва вторрро нападение.
Някъде в далечината се чу бойният рев на уукитата.
— Едва ли ще има друго нападение — отбеляза тя. — Забелязали са ги, след няколко минути къщата ще бъде обградена с хора.
— Не! — изръмжа Ралра, гласът му бе изпълнен с мъка. — През четиррри къщи има пожаррр.
Лея го изгледа сепнато, полазиха я тръпки:
— Така отвличат вниманието — прошепна тя. — Подпалили са къщата, за да отклонят вниманието от тревогата, която може да се опитате да вдигнете.
Чубака изръмжа, за да потвърди предположението й.
— Трррябва да изчезваме — повтори Ралра и бавно се изправи.
Лея погледна покрай него към тъмното преддверие, гърлото й бе стегнато от предчувствие за нещо ужасно. Заедно с нея в къщата бяха три уукита.
— Къде е Салпорин? — тихо попита тя.
Ралра се поколеба, съвсем леко, но достатъчно, за да се превърне предположението й в ужасяваща сигурност.
— Убиха го — едва доловимо каза уукито. В гърлото й бе заседнала тежка буца.
— Съжалявам — думата прозвуча болезнено изтъркана, лишена от смисъл дори за самата нея.
— Така е. Но сега не е вррреме за тъгуване.
Лея кимна, премигна, за да задържи внезапно бликналите от очите й сълзи, и се извърна към прозореца. През изминалите години бе изгубила много приятели и съратници в битките и знаеше, че Ралра е прав. Но и цялата логика на вселената не правеше загубата по-безболезнена.
Навън не се виждаше никой. Но нападателите се криеха някъде наоколо, в това беше сигурна. И двете групи, с които тя и Хан се бяха сблъскали досега, се състояха от повече от петима души и нямаше никакво основание да смята, че този път нещата са по-различни. Вероятно останалите ги чакаха в засада при „Дамата на късмета“.
Другата, далеч по-неприятна възможност беше да чакат да нарасне суматохата около горящата къща и тогава да си опитат силите във втора атака, разчитайки безредиците по улиците да прикрият евентуалния шум.
Погледна към пожара, за момент изпита вина към уукитата, чийто дом бе обхванат от пламъци, но решително отблъсна неприятното усещане. Сега не можеше да направи нищо за тях.
— Те ме искат жива — каза тя, спусна пердето и се обърна към Чубака и Ралра. — Ако успеем да излетим с въздушната шейна, едва ли ще рискуват да ни обстрелват.
— А дали шейната е в изпррравност? — попита с основание Ралра.
Лея спря и стисна здраво устни, ядосана на собствената си недосетливост. Не, разбира се, че не можеха да използват шейната — първата работа на нападателите със сигурност е била да повредят всяко превозно средство, което биха могли да използват, за да избягат. Да го повредят или дори по-лошо: да го програмират така, че да ги прати право в ръцете им. Не можеше да остане тук, не можеше да се скрие в града, нито да излети в космоса. Оставаше й само една възможна посока.
— Трябва ми въже — каза тя, грабна дрехите си и започна да се облича. — Достатъчно здраво, за да ме издържи. Колкото може по-дълго.
Те реагираха светкавично, размениха си по един бърз поглед и Ралра попита:
— Наистина ли възнамеррряваш да го напррравиш? Опасността ще е огррромна дори и за ууки. За човек е истинско самоубийство.
— Не мисля — поклати глава Лея и си обу ботушите. — Видях как се преплитат клоните, когато прелетяхме под града. Няма да е чак толкова трудно да се спусна по тях.
— Няма да успееш да стигнеш платфорррмата за кацане сама — възрази Ралра. — Ще дойдем с теб.
— Ти дори не можеш да вървиш по улиците, да не говорим да се спускаш надолу — рязко отговори Лея. Взе бластера, пъхна го в кобура и тръгна към вратата. — Нито пък Чубака. Дръпнете се.
Ралра не помръдна:
— Няма да успееш да ни заблудиш, Леяорганасоло. Ти си мислиш, че ако ни забррраниш да дойдем с теб, врррагът ще те последва и ще ни остави на миррра.
Лея се намръщи. Дотук с опита й за тиха благородна саможертва.
— Наистина има такава възможност — настоя тя. — Те искат мен, и то жива.
— Нямаме вррреме за спорррове. Ще останем заедно. Тук или под грррада.
Лея си пое дълбоко дъх. Не й харесваше, но беше ясно, че няма да успее да ги предума.
— Добре де, печелите — въздъхна тя. Удареният от Чубака нашественик още не бе дошъл в съзнание и за момент тя се зачуди дали да губят време да го връзват. Необходимостта да бързат надделя. — Да намерим въже и да тръгваме.
Нещо й подсказваше, че дори и да бе тръгнала сама, нападателите пак щяха да атакуват къщата и може би щяха да предпочетат да не оставят след себе си свидетели.
Шуплестият пласт, съставляващ повърхността на Руукроро, бе по-тънък от метър. Лазерният меч на Лея с лекота проби дупка в пода на къщата, правоъгълното парче падна през преплетените клони и се изгуби в тъмното отдолу.
— Ще сляза пррръв — каза Ралра и се навря в отвора, преди някой да успее да възрази.
Той все още се движеше малко бавно, но, изглежда, замаяността от шоковата палка бе отслабнала. Лея вдигна глава, Чубака пристъпи към нея и нагласи на раменете си портупея на Ралра.
