— Не. Той каза, че нищо повече не може да се направи.
— Предпочитам да се убедя в това с очите си — надуто отвърна тя. — Или твоите хора смятат, че един човек може да бъде толкова голяма заплаха за тях?
Ногрито подскочи:
— Готова сте да дойдете сама? Въпреки че се опитахме да ви отвлечем?
В гърлото й заседна буца, полазиха я тръпки. Не, нямаше точно това предвид. Но пък и отначало сама не знаеше защо иска да говори с него. Можеше единствено да се надява, че Силата направлява интуицията й при взимането на решение.
— Вярвам, че твоят народ е почтен — тихо отговори тя. — Вярвам, че те ще ми позволят да се изкажа — обърна се, пристъпи към вратата и продължи: — Обмисли предложението ми. Обсъди го с онези, чиито съвети цениш. И ако решиш, ще ме намериш в космоса над Ендор след един месец, броено от днес.
— И ще бъдете сама? — попита Кабарак, явно все още не можейки да повярва.
Тя се обърна и го изгледа право в кошмарното лице:
— Ще бъда сама. А ти?
Той посрещна погледа й, без да трепне.
— Ако дойда, ще бъда сам.
Лея задържа погледа си в очите му още няколко секунди и кимна:
— Надявам се, че там ще се видим отново. Сбогом засега.
— Сбогом, лейди Вейдър.
Кабарак все още гледаше към нея, когато тя излезе и вратата се затвори.
Малкият кораб се стрелна нагоре през облаците и бързо изчезна от екраните на въздушния контрол на Руукроро. Чубака изръмжа ядосано до Лея.
— И на мен не ми харесва много — призна тя. — Но не можем да им се изплъзваме постоянно. Ако има поне някаква възможност да ги измъкнем от властта на Империята… — поклати тя невярващо глава.
Чубака отново изръмжа.
— Знам — меко отвърна Лея. Част от болката му си бе пробила път към сърцето й. — Не бях толкова близка със Салпорин като теб, но той бе мой приятел.
Уукито се извърна с гръб към екраните и закрачи нервно из стаята. Лея го наблюдаваше внимателно, искаше й се да намери начин да му помогне. Но едва ли бе възможно. Оплетен в противоречивите закони на честта, Чубака трябваше сам да се пребори с болката си.
Долови леко движение зад гърба си.
— Вррреме е — каза Ралра. — Поклонението вече започна. Трррябва да се прррисъединим към останалите.
Чубака изръмжа и пристъпи към него. Лея погледна въпросително към Ралра.
— Поклонението е само за уукита. По-късно ще можеш и ти да дойдеш пррри нас.
— Добре. Ако имате нужда от мен, ще бъда на платформата за кацане, ще приготвя „Дамата на късмета“ за полет.
— Наистина ли мислиш, че вече е безопасно да заминеш? — попита със съмнение в гласа Ралра.
— Безопасно е — отговори Лея.
А и да не беше, помисли си, вече нямаше никакъв друг избор. Поне знаеше името на расата — ногри — и беше жизненоважно да се върне на Корускант и да прегледа архивите на сената.
— Много добррре. Погррребението е след два часа. Лея кимна, преглътна изскочилите на очите й сълзи и обеща:
— Ще дойда.
Питаше се дали тази война наистина ще свърши някога.
ГЛАВА 26
Преплетените лиани висяха между десетина дървета като паяжина, изтъкана от внезапно обезумял гигантски паяк. Мара стисна здраво лазерния меч на Скайуокър и внимателно огледа плетеницата, като се опитваше да намери най-бързия и лесен начин да прокара пътека. С периферното си зрение долови нетърпеливото подскачане на Скайуокър и извика:
— Потрай малко! Ще бъда готова след минутка.
— Какво има толкова да му мислиш! Няма смисъл да го правиш толкова прецизно. Лазерният меч е доста мощен.
— Да, но ние се опитваме да минем през гората незабелязано — отвърна тя. — Случайно да имаш представа, колко далеч се чува шумът от лазерния меч?
— Не.
— И аз нямам. Затова ще продължа, както аз си знам — прехвърли бластера в лявата ръка, извади лазерния меч с дясната и направи три резки движения. Гъсто оплетените лиани паднаха на земята и тя изключи лъча. — Не беше много шумно, нали? — извика тя, извърна се да погледне към Скайуокър и окачи лазерния меч на колана.
Пронизителното предупреждение на дроида дойде част от секундата преди издайническото шумолене на листата. Тя се извърна, прехвърли бластера в дясната си ръка, но ворнскърът вече бе скочил от клона.
Дори след двата изморителни дни път рефлексите на Люк още бяха на равнище. Той отпусна дръжките на носилката на дроида и се хвърли на земята право пред хищника. Над главата му прелетяха четирите лапи с дълги нокти и камшичестата опашка. Мара изчака животното да се приземи и го застреля точно когато се извръщаше към плячката си.
Скайуокър се изправи бавно и предпазливо се огледа.
— Ще ми се да ми върнеш лазерния меч — каза той и се наведе да вдигне дръжките на носилката. — Сигурно ти е омръзнало да стреляш по ворнскърите около мен.
— Да не би да се страхуваш, че някой път ще пропусна целта? — отвърна тя, приближи се и ритна поваленото животно.
То не помръдна.
— Ти си великолепен стрелец — призна Скайуокър и започна да влачи носилката към просеката, която тя току-що бе направила през лианите. — Но вече две нощи не си спала. Накрая това ще те съсипе.
— Ти за себе си се тревожи — сопна се тя. — Хайде, мърдай. Трябва да открием достатъчно просторно място, за да вдигнем балона с антената.
Той бавно се завлачи напред, придружен от жалното пиукане на вързания дроид. Мара вървеше последна, за да наблюдава дали носилката не оставя твърде ясна следа и да държи под око Скайуокър.
Вбесяваше я това, че той бе прав. При прехвърлянето на бластера от едната в другата ръка преди няколко минути замалко щеше да изпусне оръжието, а това беше съвсем обичайна и многократно използвана от нея техника. Сърцето й още биеше ускорено, не се бе успокоила дори и през почивката. А и по време на преходите имаше дълги моменти, когато умът й се рееше някъде в празното пространство, вместо да се насочи към предстоящите задачи. Веднъж, много отдавна, бе издържала шест денонощия без сън. А сега само след две бе започнала да губи форма.
Стисна зъби и чертите на лицето й леко се изостриха. Ако той се надяваше да я види рухнала на земята от умора, щеше да остане горчиво разочарован. Ще издържи дори само заради професионалната си чест.
Скайуокър се позаклати, едва забележимата пътека бе доста изровена. Дясната дръжка на носилката се изплъзна от ръката му, дроидът почти се изсипа на земята и възбудено запиука.
— Е, кой е уморен? — изръмжа Мара, когато той спря да вдигне отново дръжката. — Това ти е третият път за един час.
— Ръката ми не е наред — спокойно отвърна той. — Непрекъснато изтръпва този следобед.
— Аха.
Над дърветата пред тях се показа късче синьо небе. Мара го забеляза и кимна:
— Ето я пролуката. Остави дроида в средата. Скайуокър послушно изпълни заповедта и седна до едно от дърветата в края на просеката. Мара наду малкия метеорологичен балон, върза го за антената и свърза
