времето ще диктува нещата.
Пелаеон въздъхна, призна се за победен и промърмори:
— Както кажете, сър. Траун го изгледа:
— Тук не става въпрос за проява на ненужна храброст, капитане. Нито за доказване, че имперската флота може да мине и без Кбаот. Нещото, което има огромно значение, е, че ние не можем да си позволим да го използваме твърде често.
— Защото ще започнем изключително много да разчитаме на него — изръмжа Пелаеон. — Като киборги, подчинени на корабния компютър.
Адмиралът се усмихна:
— Това все още ви притеснява, нали? Няма значение, опасността от изпадането в зависимост е реална, но е съвсем незначителен повод за притеснение. Мен ме тревожи повече, че не предоставихме на майстор Кбаот възможност да вкуси от истинската власт.
Пелаеон го погледна изненадано:
— Но той каза, че не иска власт.
— Излъга — студено отвърна Траун. — Всеки се стреми към властта и колкото повече получава, толкова повече иска.
Капитанът обмисли думите му:
— Но ако той наистина представлява заплаха за нас… — и млъкна внезапно, едва сега давайки си сметка за останалите офицери и редници наоколо.
Върховният адмирал не изпитваше подобни задръжки:
— Защо не се освободим от него ли? Това ли искахте да попитате? — довърши той. — Много просто. Защото съвсем скоро ще имаме възможност да изострим апетита му за власт до максимална степен, а в такъв случай той няма да представлява по-голяма заплаха за нас от един обикновен глупак.
— Лея Органа Соло и близнаците?
— Точно така — кимна Траун, в очите му припламнаха искрици. — След като Кбаот ги пипне, кратките пътешествия с флотата ще бъдат само разнообразяващи интерлюдии, които за малко го отвличат от същинското занимание.
Пелаеон се принуди да извърне глава пред настойчивостта на погледа му. Теорията на адмирала изглеждаше добра, но дали щеше да се осъществи наистина…
— Остава въпросът, дали ногрите изобщо ще успят да се доберат до нея.
— Ще успеят — уверено заяви Траун. — Охраната й все някога ще се измори, и то със сигурност доста преди ние да изчерпим запасите си от ногри.
Екранът пред Пелаеон се проясни:
— Готови са, сър.
Траун се обърна към товарния кораб и заповяда:
— Започвайте, капитане.
Пелаеон си пое дълбоко дъх и включи интеркома:
— Включете защитните полета.
Нищо в товарния кораб, който се виждаше през предния илюминатор, не се промени. Траун се втренчи напрегнато в него, погледна към екрана на командното табло и отново към кораба. Обърна се към Пелаеон с доволна усмивка:
— Великолепно, капитане. Точно каквото искахме. Поздравявам ви, предайте поздравленията ми и на техническия екип.
— Благодаря, сър — Пелаеон се отпусна, не бе осъзнал, че е бил толкова напрегнат толкова. — В такъв случай да започваме ли?
Усмивката на върховния адмирал остана непроменена, но чертите на лицето му леко се изостриха:
— Започвайте, капитане — сериозно отговори той. — Изпратете съобщение до бойните групи и се пригответе да се прехвърлим на мястото на срещата. Корабостроителницата на Слуис Ван ни очаква.
Уедж Антил невярващо вдигна поглед от заповедта и се обърна към диспечера:
— Не може да бъде! Пращате ни като охрана на товарен кораб?
Мъжът го изгледа невинно:
— Какво толкова? Изтребителите са направени за това, нали?
— Ние придружаваме хора — ядосано отвърна Уедж. — Не охраняваме товарни кораби.
Невинното изражение на диспечера се превърна в едва прикрито недоволство. На Уедж внезапно му се стори, че той напоследък бе преминал през доста подобни спорове.
— Вижте, командир, не си го изкарвайте на мен — изръмжа диспечерът. — Става въпрос за обикновена задача за придружаване на фрегата. Каква е разликата, дали на борда има хора или разглобен реактор.
Уедж отново погледна заповедта. Беше въпрос на професионална гордост, в това беше разликата, но на глас каза:
— Пътят до Слуис Ван е доста дълъг за изтребителите.
— В заповедта е посочено, че ще останете на борда на фрегатата, докато не навлезете в системата — каза диспечерът и се присегна да му покаже. — Чак след това ще излетите в космоса.
Пилотът набързо прегледа допълнителните разпореждания. Трябваше да останат в хангарите и да чакат да се съберат останалите кораби от конвоя, а след това да се насочат с товара към Бпфаш.
— Доста време ще останем извън Корускант.
— Ако бях на ваше място, щях да погледна на отсъствието като на допълнително предимство — отвърна диспечерът, снижавайки доловимо глас. — Според мен тук се подготвя нещо. Съветник Фейлия и поддръжниците му ще направят своя ход.
Уедж усети, че го побиват тръпки.
— Нали нямате предвид преврат? Диспечерът подскочи като ужилен:
— Не, разбира се! Да не мислите, че Фейлия е…. — той млъкна и кисело присви очи: — Разбирам. Вие сте от консерваторите на Акбар, нали? Вижте, командире, Акбар загуби влиянието, което не се знае дали изобщо някога бе имал, пред обикновените войници от Съюза. Фейлия е единственият в съвета, който се грижи за нашето благосъстояние — и той кимна към заповедта. — Вашият случай е точно доказателство за това. Всичките тези глупости идват от кабинета на Акбар.
— Добре, ама да не забравяме, че Империята все още съществува — измърмори Уедж и недоволно си даде сметка, че словесната атака на диспечера към Акбар го бе принудила да премине от другата страна на спора.
Чудеше се дали го бе направил нарочно, или наистина беше един от нарастващите по брой поддръжници на Фейлия във флотата. А и като се замислеше, въпреки всичко малка ваканция далеч от Корускант може би нямаше да му дойде много зле. Поне щеше да остане настрани от глупавата политическа бъркотия.
— Кога трябва да заминем?
— Веднага щом приготвите хората си и се качите на борда — отвърна диспечерът. — Вече товарят изтребителите ви.
— Добре.
Уедж се обърна с гръб към гишето и тръгна по коридора към чакалнята. Да, едно спокойно пътуване до Слуис Ван и Бпфаш в този момент щеше да му се отрази чудесно. По време на полета щеше да има достатъчно свободно време да обмисли какво става с Новата република, за чието изграждане бе рискувал толкова много.
А ако имперската флота се опиташе да ги нападне по пътя… Е, това поне беше заплаха, срещу която можеше да се сражава.
Малко преди обед в далечината започнаха да се чуват приглушени звуци. След около час те станаха достатъчно силни, за да може Люк да ги разпознае. Двуместни реактивни шейни.
— Сигурен ли си, че са военни модели? — промърмори Мара.
Виещото бръмчене се усили за момент и след това заглъхна някъде напред в гората.
— Сигурен съм — сериозно отвърна Люк. — Карах такъв в гората на Ендор.
Тя не отговори и Люк си помисли, че споменаването на Ендор не беше много на място. Но изражението
