Майорът се усмихна и каза сухо:
— Сигурно е страшно неприятно. За щастие в Хилард сити има чудесен лекар, който ще те оправи бързо — той задържа погледа си върху Люк още няколко секунди и се обърна към командира на щурмоваците: — Предполагам, че вече сте им взели оръжието?
Щурмовакът махна с ръка и следотърсачът се приближи и подаде на майора бластера на Мара.
— Интересно оръжие — измърмори той, повъртя го в ръцете си и го прибра в колана. Някъде отгоре се чу леко бръмчене и Люк вдигна глава. Над тях кръжеше нападателна колесница, Мара се бе оказала права. Майорът погледна към небето и каза: — Аха. Да вървим, командир.
Хилард сити силно напомняше на Люк Мос Айсли — малките къщички и магазини бяха набутани едни до други, между тях се провираха тесни улички. Групата се насочи към един от по-широките булеварди, които се разпръсваха като спици на колело от центъра на града. Докато вървяха пред надвисналите сгради, на Люк му се стори, че вижда празно пространство на няколко пресечки. Може би беше градски площад или мястото за кацане на космически кораби.
Авангардът излезе на главната улица и щурмоваците внезапно промениха бойния ред. Тези от вътрешния кръг се приближиха по-близо до Люк и Мара, а останалите излязоха напред и встрани. Изведнъж спряха и направиха знак на пленниците да сторят същото. В следващия момент иззад ъгъла се показа причината за неочакваната промяна — към тях отривисто се приближаваха четирима мърляви мъже, а между тях с вързани на гърба ръце вървеше пети.
Изскочиха на улицата и мигновено бяха спрени от четирима щурмоваци. Между тях протече кратък и недоловим разговор, който приключи с очевидно неохотното предаване на бластерите на четиримата. Придружени от имперските войници, те продължиха към главната група и Люк най-накрая успя да види лицето на пленника. Беше Хан Соло.
Щурмоваците разкъсаха леко обръча, за да направят път на новодошлите.
— Какво искате? — попита майорът, когато те се изправиха пред него.
— Казвам се Чин — отговори един от тях. — Хванахме този плъх да души край гората, може би търсеше този, когото водите с вас. Мислех си, че сигурно ще искате да си поговорите с него.
— Необичайна щедрост от ваша страна — подигравателно каза офицерът и хвърли кратък претеглящ поглед към Хан. — Нима си стигнал до това заключение съвсем сам?
Чин се изпъна:
— Това, че не живея в големия бляскав град, не означава, че съм глупак — сковано отговори той. — Какво си мислиш, че ние не знаем какво става, когато имперски щурмоваци се разположат наблизо на временен гарнизон?
Майорът го изгледа студено:
— Можеш само да се молиш гарнизонът да е временен — после се обърна към щурмовака до него и кимна към Хан: — Претърси го за оръжие.
— Ние вече… — започна Чен, но офицерът го стрелна с поглед и той млъкна.
Претърсването отне само минута. Нищо не се намери.
— Сложете го при останалите — заповяда офицерът. — Добре, Чин, свободни сте да си тръгвате. Ако се окаже, че струва нещо, ще имам грижата да си получите възнаграждението.
— Необичайна щедрост от ваша страна — отвърна Чин с едва прикрита ирония. — Може ли да си получим оръжията?
Майорът ги изгледа остро:
— Ще си ги вземете от базата, в хотела точно срещу площада. Умен гражданин като теб не може да не го намери.
За момент Чин сякаш бе готов да спори, но като погледна щурмоваците, промени намерението си. Обърна се мълчаливо и поведе тримата си другари обратно към града.
— Тръгвайте — заповяда майорът и всички потеглиха.
— Е — прошепна Хан, като се изравни до Люк. — Отново сме заедно, а?
— Твоите приятели май нещо бързат да изчезнат — прошепна Люк.
— Може би не искат да изпуснат празненството. Организираха малка сбирка в чест на моето залавяне.
Люк го погледна многозначително:
— Срамота, че не са ни поканили.
— Така е — съгласи се Хан с каменно изражение. — Но човек никога не знае какво може да му се случи.
Вече бяха излезли на булеварда и вървяха към центъра на града. Пред тях се издигаше нещо кръгло и сиво, което едва се виждаше над главите на щурмоваците. Люк източи врат, за да може да погледне по- добре — беше голяма арка, стърчаща в единия край на градския площад, който бе зърнал.
Арката беше доста внушителна, особено за толкова отдалечен от центъра на галактиката град. Горната куполовидна част бе от различни видове камък, над нея се издигаше нещо като кръст. Надолу постройката се стесняваше и завършваше с четири широки по един метър подпорни колони. Сводът се извисяваше най- малко на десет метра над земята, разстоянието между колоните бе наполовина. Отзад се виждаше градският площад, петнайсетина метра дълъг.
Идеалното място за засада, Люк усети как стомахът му се свива. Идеалното място за засада, само че, щом това бе очевидно за него, със сигурност го знаеха и щурмоваците.
Наистина беше така. Предните части на групата стигнаха до площада, щурмоваците излязоха от тясната улица и всеки от тях повдигна бластера си. Раздалечиха се, за да обхванат по-голям периметър. Значи наистина очакваха засада. И то точно тук. Люк стисна зъби и погледна отново към арката.
— Трипио тук ли е? — шепнешком попита той Хан. Усети изненадата на приятеля си, но Хан все пак не се впусна в ненужни въпроси.
— Да, с Ландо е.
Люк кимна и погледна надясно. Арту вървеше отстрани по неравната улица, като усилено се опитваше да не изостава. Той се стегна и пристъпи към него. Дроидът изпищя, спъна се в протегнатия му крак и падна с трясък на земята.
Джедаят мигновено коленичи, за да го изправи, но му беше трудно с вързаните ръце. Видя как един щурмовак се приближава да помогне, но в първия момент наоколо нямаше никой, който да ги чуе, и той прошепна на дроида:
— Арту, свържи се с Трипио. Кажи им да нападнат, когато стигнем арката.
Дроидът веднага се зае с поставената му задача, пронизителното му пиукане почти проглуши ушите на наведения над него Люк. Главата му още звънтеше, когато изотзад го сграбчиха силни ръце и го изправиха на крака. Той залитна, но успя да запази равновесие. Срещу него стоеше майорът и го гледаше изпитателно.
— Какво беше това? — попита настойчиво той.
— Дроидът падна — отвърна Люк. — Мисля, че се спъна…
— Имам предвид излъчването — рязко го прекъсна офицерът. — Какво каза?
— Сигурно ме псуваше, задето го препънах. Откъде да знам какво казва!
Майорът го измери с поглед и се обърна към близкия щурмовак.
— Тръгвайте, командир. Отваряйте си очите на четири.
Завъртя се кръгом и всички продължиха напред.
— Надявам се, че знаеш какво правиш — прошепна Хан. Люк си пое дъх, впери очи в арката отпред и отговори:
— И аз се надявам.
Предстоеше след няколко минути да разберат.
ГЛАВА 29
— О! — възкликна Трипио. — Генерал Калризиан, трябва да…
— Млъкни, Трипио — заповяда Ландо и внимателно надникна над перваза на прозореца към суматохата отвън. — Какво става, Авис?
